— Защо не ми каза?
Той знаеше, че Джени ще попита, но вече не бе уверен в истинския отговор. Вдигна рамене.
— Не е ставало дума.
— Не е ставало дума — повтори тя тихо, като го гледаше втренчено — Не, предполагам, че си се погрижил за това. Защо?
Как можеше да й обясни, че му беше навик? Можеше ли да й каже чистата истина, че така бе свикнал да пази работата си, както и почти всичко друго, за себе си, че го бе сторил, без да мисли? И после бе продължил, механично, като защитна реакция. Така нямаше опасност да й даде всичко, а нали това го ужасяваше. Не, беше късно за обяснения. Време беше да си спомни правилото си да не ги дава на никого.
— Защо да ти казвам? — отвърна Грант рязко. — Това е моята работа, тя няма нищо общо с теб.
Лицето й изгуби цвета си, обаче той тъкмо ставаше от табуретката и не забеляза.
— Нищо общо — едва прошепна Джени. — Рисуването е важно за теб, нали?
— Разбира се — сопна се Грант. — Това е професията ми. Това е душата ми.
— Да, предполагам. — Тя усети студена вълна да я залива, докато се вкочани. — Сподели леглото се с мен, ала не и това.
Жегнат, той се извърна към нея. Раненото изражение на очите й беше най-страшното нещо, пред което се бе изправял.
— Какво общо има едното с другото, по дяволите? Какво значение има как си изкарвам хляба?
— Няма значение какво работиш. Нямаше да има значение, дори ако не вършеше нищо. Ти ме излъга.
— Никога не съм те лъгал! — извика Грант.
— Може би аз не разбирам тънката граница между заблудата и лъжата.
— Виж какво, работата ми е лична. Така искам аз. — Обяснението дойде въпреки волята му, гневно и разгорещено — Рисувам, понеже обичам да го правя, не защото съм длъжен или защото търся признание. Не изнасям лекции, не давам уроци и интервюта, понеже не искам да ме тормозят. Предпочитам анонимност — както ти си избрала публичността. Така ми харесва. Това си е моето изкуство, моят живот. Така и смятам да запазя нещата.
— Ясно. — Джени бе съсипана от болка, вцепенена от студ. Познаваше мъката достатъчно отблизо, за да разбере какво чувства. — И да ми кажеш, да го споделиш с мен, би се равнявало на публичност. Истината е, че ми нямаш доверие. Не вярваш, че бих пазила съкровената ти тайна и уважила начина ти на живот.
— Истината е, че моят начин е противоположен на твоя. — Болката го раздираше. Той я отблъскваше, усещаше го. И, както я отблъскваше, умираше да си я върне обратно. — Невъзможно е да съчетаят твоите нужди с моите и да оцелеем. Не става дума за доверие.
— Винаги става дума за доверие — възрази тя. Грант я гледаше както при първата им среща — беше ядосаният, враждебен непознат, който искаше да го оставят на мира. Джени бе натрапница тук, както в онази далечна нощ, по време на бурята. Тогава поне не го обичаше.
— Трябваше да научиш значението на думата любов, преди да я употребиш, Грант. Или може би всеки от нас трябваше да узнае разбирането на другия за нея. — Гласът й се изравни, както когато се сдържаше с всички сили. — За мен тя означава доверие, компромис и необходимост. Тези неща не се отнасят за теб.
— По дяволите, не ми казвай какво мисля. Компромис ли? — Той закрачи из стаята. — Какво разбирателство бяхме могли да постигнем ние? Ти би ли се омъжила за мен, би ли се покрила тук? И двамата знаем, че дори да опиташ, пресата ще те надуши. Би ли искала аз да живея в Ню Орлийнс, докато работата ми се разпадне и се побъркам от желание да се махна?
Грант се обърна към нея, като застана с гръб към източния прозорец и изгряващото слънце заблестя около него.
— Колко време ще мине, преди някои любопитен журналист да се разрови в миналото ми? Имам си причини да се държа настрана, по дяволите, и не съм длъжен да ги оправдавам.
— Не си. — Тя си каза, че няма да плаче, защото почнеше ли, нямаше да спре. — Така и няма да получиш отговор на всички тези въпроси, защото никога не ги сподели с мен. Нито тях, нито причините ти. Това, струва ми се, е достатъчно показателно.
Джени се извърна, излезе от стаята и се спусна по дългата вита стълба. Не побягна, докато не се озова в прохладното утро навън.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джени погледна картите си и премисли. Деветка и осмица. По-добре да спре на седемнайсет, още една карта би била глупав риск. Тя реши, че животът е пълен с такива, и подаде знак на крупието. Четворката, която изтегли, я накара да се усмихне иронично. Имаше късмет на карти…
Какво търсеше на маса за блек-джек в седем и петнайсет сутринта в неделя? Е, все пак беше удобен начин да си губи времето. По-добър от това, да крачи напред-назад или да блъска по възглавницата. Вече беше опитала и двете. Само че невероятният и късмет през последния час не бе я развеселил. Тя беше в някакво мрачно настроение и всъщност би предпочела да губи поголовно. Така щеше да има нова кука, на която да окачи депресията си.