— Добре — отвърна тя и вдигна слушалката на телефона. — Едно от предимствата да живееш в хотел е обслужването по стаите.
Докато Серина поръчваше закуска за трима, Джени се разходи из апартамента. Стаите и харесваха, преливаха от топлина и цвят, бяха обзаведени с вкус. Не приличаха на хотелски стаи. Бебето гукаше, докато Джъстин си играеше с него на дивана. Мелодичният глас на Серина нареждаше на служителите долу в кухнята.
Ако обичаш достатъчно, мислеше Джени, взирайки се в прозореца, ако желаеш достатъчно, можеш да свиеш гнездо навсякъде. Рина и Джъстин бяха го направили. Където и да решеха да живеят, по какъвто и да е начин, те бяха семейство. Беше тъй просто.
Джени знаеше, че те заедно се грижеха за детето, за казиното и за хотела. Бяха едно цяло. Сигурно помежду им имаше и различия, както във всяка връзка, особено когато и двете страни бяха със силни характери. Обаче те ги преодоляваха, защото всеки от тях бе готов на компромиси.
Не бе ли и тя готова на това? Би могла да ходи в Ню Орлийнс само на гости, за да се вижда със семейството си и да събужда стари спомени, ако имаше нужда. Можеше да си направи дом на онзи каменист бряг в Мейн — за Грант, заедно с Грант. Щеше да даде толкова много от себе си, стига той да отвръщаше със същото. Може би Грант просто не умееше да дава. Тя трябваше да се примири с това и най-сетне да затвори вратата след себе си.
— Океанът е чуден… — обади се Серина зад нея.
— Да. — Джени се извърна. — Свикнах да го гледам. Разбира се, винаги съм живяла до река.
— Там ли се връщаш?
Джени отново се загледа през прозореца.
— В края на краищата, да.
— Ще направиш грешка, Джени.
— Серина — намеси се Джъстин, но тя го сряза с недвусмислен поглед.
— По дяволите, Джъстин, та тя е отчаяна! Само един твърдоглав мъж може да доведе една жена до такова състояние! Нали, Джени?
С унил смях тя прокара ръка през косата си.
— Така е.
— И обратното — напомни Джъстин.
— А ако твърдоглавият мъж прекалено се инати — продължи Серина — жената трябва да го пришпори малко.
— Той не иска да бъде с мен — изрече Джени бързо, после замлъкна. Болеше я, ала можеше да го каже. Време беше. — Не истински, не достатъчно. Той просто не пожела да повярва, че ще преодолеем трудностите. Не споделя с мен, сякаш е решен да не го прави. Изглежда, че се сближихме против волята му. Той не иска да е влюбен в мен, не иска да зависи от никого.
Докато говореше, Джъстин взе Мак и го занесе в съседната стая. Чу се дрънкалка.
— Джени — каза той, след като се върна. — Знаещ ли какво се е случило с бащата на Грант и Шелби?
Тя въздъхна и се отпусна в креслото до прозореца.
— Загинал е, когато Грант е бил на седемнайсет.
— Убили са го — поправи Джъстин и видя как по лицето й се изписа ужас. — Сенатор Робърт Кембъл. Ти си била дете, но може би си спомняш.
Джени помнеше смътно. Новините за покушението, телевизионните репортажи, шума около делото… И Грант е бил там, когато се е случило. Нали така бе казала Шелби? Баща им е бил убит пред очите им.
— Господи, трябва да с било кошмарно.
— Раните могат да оставят белези — продума Джъстин, като потъркваше разсеяно ребрата си. Жест, който жена му разбираше. — Алън ми каза, че Шелби е носела страха и мъката със себе си дълго време. Не ми се вярва за Грант да е било по-различно. Понякога… — Той отправи поглед към Серина. — Понякога те е страх да се приближиш прекалено много, защото може да се изгориш.
Серина мушна ръката си в неговата.
— Видяхте ли, той и за това не ми беше казал. — Джени заби пръсти в облегалката на креслото. Болеше я за него — за момчето и за мъжа. — Не искаше да ми се довери, да ми позволи да го разбера. А тайните са като стена помежду ни.
— Не вярваш ли, че те обича? — попита Серина внимателно.
— Не достатъчно — поклати глава Джени.
— Шелби се обади снощи — рече Серина. Закуската пристигна. Докато Джъстин отваряше вратата, тя поведе Джени към малка трапезария. — Грант неочаквано ги навестил преди няколко дни.
— Той…
— Не — изпревари я Серина. — Вече се е върнал в Мейн. — Шелби каза, че я затрупал с въпроси. Естествено, тя не могла да му отговори. Чак когато говори с мен, разбра къде си. — Джени се намръщи, ала не продума. — Попита дали следиш онези комикси, „Макинтош“. Отне ми два часа да се досетя защо ще ме пита това.
Джени я погледна въпросително.
— Май не те разбирам. — Без да го съзнава, тя се опитваше да пази тайната на Грант.
Серина взе каната, оставена от сервитьора.
— Кафе, Вероника?
Джени се засмя и кимна.