— Бързо вдяваш, Рина.
— Луда съм по загадки и главоблъсканици.
— Последния път се карахме за това. — Джени наля сметана в кафето си, след това се заигра с дръжката на чашата. — През всичкото време той не ми каза какво работи. После, когато съвсем случайно узнах, ужасно се ядоса, все едно бях му се натрапила, стъпила в забранена зона. А аз така се бях зарадвала. Мислех, че хвърля таланта си на вятъра и когато разбрах, че прави нещо толкова хубаво… — Тя замлъкна. — Той така и не ме допусна до себе си.
— Може би не си го помолила достатъчно високо — предположи Серина.
— Ако ме отблъсне пак, Рина, ще се разпадна. Тук не става въпрос за гордост, а за сила.
— Виждал съм как пред откриване на изложба толкова нервничиш, че ти прилошава — напомни й Джъстин. — Но винаги издържаш докрай.
— Едно е да изложиш чувствата си на показ пред публика, друго е да ги рискуваш, като ги предложиш на един човек, който може да ги отхвърли, и да загубиш всичко. Имам една изложба през ноември — Джени се заигра с яйцата в чинията си — Върху нея трябва да се съсредоточа сега.
— Хвърли един поглед на това. — Джъстин й подаде страницата с комикси от сутрешния вестник
Джени не искаше да чете, ала не можа да се сдържи.
Неделният епизод беше голям и цветен. Макинтош обаче изглеждаше блед и омърлушен. Сивите тонове говореха за тъга и самота. Тя се възхити на умението на Грант да улавя вниманието на читателя и да насочва настроението му.
В първото квадратче Макинтош седеше сам. Опрял лакти на колене и с брадичка, клюмнала на дланите. Не бяха необходими думи да предадат покрусата. Той веднага будеше съчувствие. Кой беше смазал клетия човечец този път?
На вратата се чука и той измънква: „Да“. Дори не помръдва, когато влиза Иван, руският емигрант, в обичайното си фанатично американско облекло. Този път е надянал каубойски ботуши и шапка.
„Ей, Макинтош, имам билети за баскетбол. Хайде да отидем да гледаме мажоретките.“
Мълчание.
Иван придърпва един стол и килва шапката си. „Ти можеш да купиш бирата — «американския начин на живот». Ще вземем твоята кола.“
Мълчание.
„Обаче аз карам“, заяви Иван бодро, побутвайки Макинтош с върха на ботуша си.
„А, здравей“ Макинтош се съживява за секунда, после пак застива.
„Ей, братле, има ли ти нещо?“
„Вероника ме заряза“.
Иван прехвърля крак връз крак и клати единия ботуш.
„Така ли? Намерила си някой друг, а?“
„Не“.
„Защо тогава?“
Макинтош така и не помръдва.
„Защото бях егоистичен, груб, арогантен, нечестен, тъп и изобщо гаден“.
Иван разглежда върха на обувката си.
„Това ли с всичко?“
„Да“.
„Жени“. Иван повдига рамене. „Никога не са доволни“.
Джени прочете комикса два пъти и погледна Серина и Джъстин безпомощно Серина взе вестника и го прегледа сама. Засмя се, след това го остави.
— Да ти помогна ли да си събереш багажа?
Къде можеше да бъде тя, да го вземат мътните?
Грант усещаше, че ще полудее, зададе ли си този въпрос още веднъж. Къде можеше да е?
От наблюдателницата на фара виждаше на километри околовръст. Но не виждаше Джени. Вятърът биеше лицето му, докато се взираше в морето и се чудеше какво да прави.
Да я забрави! Понякога не се сещаше да яде и да спи, обаче нея не можеше да забрави. Как можа да бъде такъв глупак? Ами че лесно беше, помисли си с отвращение. Имаше предостатъчно опит.
Ако не бе загубил два дни да я проклина, както и себе си, ако не бе се размотавал по плажа или стоял затворен в ателието, можеше да успее. Докато осъзна, че бе изхвърлил собственото си сърце на бунището, нея вече я нямаше Вилата бе заключена и вдовицата Лорънс нито знаеше, нито казваше нещо.
После бе заминал за Ню Орлийнс и бе претърсил града. Апартаментът й бе празен, съседите не бяха чули нищо. Дори когато откри баба й, след като се обади на всеки Грандо в указателя, не бе разбрал нищо освен, че внучката пътува.
Пътува, помисли той. Да, тя пътуваше — надалеч от него. Заслужи си го, Кембъл. Права бе да си тръгне без да се обърне.
Беше се обадил на Макгрегърови. Добре че Ана вдигна телефона вместо Дениъл, не бяха говорили с Джени. Тя можеше да бъде навсякъде. Или никъде. Ако не беше картината. Грант можеше да повярва, че Джени сигурно е била видение.
Бе оставила пейзажа, онзи, който бе завършила в следобеда, когато правиха любов за първи път. Ала без бележка. Искаше да запрати платното в морето. Окачи го на стената в спалнята си. Може би то беше неговия кръст. Всеки път, щом го погледнеше, страдаше.
Рано или късно, обещаваше си, щеше да я намери. Името й, снимката й щяха да се появят по вестниците. Щеше да е открие и да я доведе обратно.