Щеше да умолява, да пълзи в краката й, да я заклева, само и само да му даде още една възможност. Тя беше виновна, реши той внезапно, като премина от покаяние в ярост. Тя беше виновна, че той се държеше като малоумен. не беше спал от две седмици. А самотата, която така бе тачил, го погубваше. Ако не я видеше скоро, щеше да загуби и остатъка от ума си.
Бесен, Грант се отблъсна от парапета, след като не можеше да работи, защо не слезе на плажа? Може би там поне щеше да намери покой.
Джени стигна края на тесния, неравен път. Всичко изглеждаше по старому, макар лятото най-сетне да бе отстъпило на есента. Морето все още ревеше, нахвърляше се върху брега и разяждаше скалите. Фарът си стоеше, самотен и силен. Глупаво бе от нейна страна да се тревожи, че нещо съществено ще се е променило, откак си бе отишла.
Грант също нямаше да се е променил. Тя пое дъх и слезе от колата. Повече от всичко искаше той да е запазил онова, което го правеше Грант Кембъл, бе се влюбила в небрежния маниер, в потисканата чувствителност и, да, дори в грубото поведение. Може и да бе наивна. Джени не искаше да го променя. Само искаше доверието му.
Ако не бе разбрала правилно комикса и Грант я отблъснеше… Не, нямаше да мисли за това. Щеше да застане лице в лице с него. Време беше да престане да се страхува от най-важните неща от живота си.
Щом докосна дръжката на вратата, тя се спря. Той не беше вътре. Без да знае защо, Джени бе напълно сигурна. Фарът беше празен. Тя погледна през рамо и забеляза камиона му до фермерската къща. Дали беше излязъл в морето, зачуди се и тръгна към кея. Лодката си стоеше, поклащана леко от прилива.
Тогава Джени се сети. Без колебание заслиза по скалата.
С ръце в джобовете на развяното от вятъра яке, Грант крачеше по брега. Значи това било то, самотата. Бе живял сам години наред, без да я почувства. Още една заслуга на Джени. Как бе възможно една жена да промени коренно живота му?
Помъчи се да се ядоса. Гневът не болеше. Когато я открие, а той щеше да я открие, щеше да й се наложи да отговаря за доста провинения. Преди да внесе смут в живота му, всичко си вървеше по вода… Тя му говори за любов и си отиде, защото Грант се беше държал като леке.
Обаче той не бе имал намерение да се привързва. Джени го беше приласкала и го беше задушила в обятията си. После изчезна, щом той я нарани. Грант се извърна към морето, но затвори очи. Само как я бе наранил. Съгледа го на лицето й, чу го в гласа й. Дали би му простила? Да беше видял гняв или сълзи, наместо покъртителния й израз.
Тя можеше вече да е в Ню Орлийнс. Той щеше да се върне там, а ако не я намери, щеше да почака. Рано или късно Джени щеше да се прибере. Градът й бе твърде скъп. По дяволите, какво чака на този пуст плаж? Би трябвало вече да е на самолета.
Грант се обърна и се слиса. Сега пък и халюцинираше.
Джени го гледаше спокойно, без да издава как лудо бие сърцето й. Изглеждаше тъй сам — не уединил се, а самотен. Вероятно така й се струваше, понеже искаше той да мисли за нея. Като събра всичкия си кураж, тя се приближи.
— Искам да знам какво имаш предвид с това… — Бръкна в джоба си и извади изрезка с „Макинтош“ от неделния вестник.
Той я гледаше изумен. Може да му се привиждаше, но… Грант бавно протегна ръка и докосна лицето й.
— Джени?
Коленете й затрепериха, не биваше да се хвърля в обятията му. Прекалено лесно щеше да бъде и не би решило нищо.
— Искам да знам какво означава това. — Тя пъхна изрезката в ръката му.
Леко зашеметен, той сведе поглед към работата си, не му се бе удало лесно да публикува този комикс толкова скоро. Беше се наложило да действа бързо и да използва всичките си връзки. Ако това я бе довело, трудът си заслужаваше.
— Означава, каквото си пише — отговори сподавено. — Специално в този епизод няма кой знае каква тънкост.
Джени взе вестника и го прибра обратно в джоба си. Щеше да го запази завинаги.
— Използвал си ме нееднократно в работата си напоследък. — Тя вдигна глава, за да задържи погледа си на нивото на неговия. Грант помисли, че никога не бе изглеждала по-властна. Само да посочеше надолу с палец, и щеше да го остави на лъвовете. — Не ти ли хрумна първо да помолиш за разрешение?
— Привилегия на художника. — Той усети капки морска вода по гърба си, видя ги да пръскат косата на Джени. — Къде, по дяволите, се дяна? — чу той гласа си. — Къде беше?
Тя присви очи.
— Това не е ли моя работа?
— О, не! — Грант я хвана за раменете и я разтърси. — Няма да ме изоставиш.
Джени стисна зъби и изчака той да спре да я тресе.
— Доколкото си спомням, ти го направи още преди да си тръгна оттук.