— Добре, де! — извика Грант. — Държах се като леке. Да ти се извиня ли? Ще ти се извиня, както поискаш. — Той замлъкна и задиша тежко. — О, Господи, но преди това…
Устата му се впи в нейната, пръстите му се вкопчиха в раменете й. Грант изстена. Тя бе тук, тя бе негова. Вече никога нямаше да я пусне.
Умът му постепенно се проясни, не така искаше да постъпи. Това не беше начин да компенсира онова, което беше — или не беше — сторил. Не беше начин да й покаже колко копнееше да я направи щастлива.
Той с усилие се отдръпна и отпусна ръце.
— Извинявай, не исках да ти причиня болка… Сега или преди — заговори Грант накъсано. — Би ли дошла вкъщи да поговорим?
Какво беше това, зачуди се Джени. Кой беше това? Тя познаваше мъжа, който я бе разтърсил, крещял и я бе притиснал в прегръдките си невъздържано. Ала нямаше понятие кой беше мъжът срещу нея, който сковано се каеше. Джени сви вежди. Не беше била толкова път, за да се срещне с непознат.
— Какво ти става? Аз ще ти кажа кога си ми причинил болка. — Тя заби пръст в гърдите му. — И кога искам извинение. Ще говорим, и още как. Обаче тук.
— Какво искаш? — Грант вдигна ръце отчаяно. Как можеше да й пълзи в краката като хората, когато тя го риташе?
— Ще ти кажа! — викна Джени в отговор. — Искам да знам дали ти си готов да оправим тази работа, или ще се завреш обратно в леговището си. Укриването ти се удава и ако смяташ да продължиш да го правиш, само кажи.
— Не се укривам — процеди той през зъби. — Живея тук, понеже ми харесва. Тук мога да работя, без да ми чукат на вратата или да ми звънят по телефона през пет минути.
Тя го прониза с поглед.
— Не говоря за това и ти го знаеш.
Знаеше го. Грант напъха ръце в джобовете си, за да не я разтърси пак.
— Добре, скрих някои неща от теб. Това ми е навик. По-късно… По-късно ги крих, защото колкото по-силно се влюбвах в теб, толкова повече се плашех. Не исках да разчитам на някого да… — Той замлъкна и прекара ръка през косата си.
— Какво?
— Да бъде с мен, когато имам нужда — довърши Грант на един дъх. Беше по удивен от думите си, отколкото Джени. — Трябва да ти кажа нещо за баща ми.
Тогава тя го докосна и изражението й се смекчи.
— Джъстин ми каза.
Той се скова и се обърна.
— И това ли щеше да скриеш от мен, Грант?
— Исках сам да ти кажа — отвърна той. — Да ти обясня, да те накарам да разбереш.
— Но аз разбирам — рече Джени — Достатъчно. И двамата сме загубили скъпи хора, на които сме разчитали. Струва ми се, че сме преодолели загубата по различен начин. Знам какво е някой, когото обичаш, да умре внезапно, пред очите ти.
Грант чу гласът й да трепери и се извърна. Не би могъл да понесе сълзи сега, не и когато той самият беше с изопнати нерви.
— Недей. Остави го зад себе си. Не го забравяй, обаче го остави зад гърба си. Аз си мислех, че съм го сторил, ала то се върна, щом се доближих до теб.
Тя кимна и преглътна. Моментът не бе подходящ за сълзи и спомени.
— Ти искаше да си отида онзи ден.
— Да. — Грант погледна към върха на скалата. — Вярвах, че е единственият изход и за двама ни. Може и да е така, обаче аз не мога да живея с него.
— Защо сметна, че раздялата е най-доброто решение?
— Избрали сме напълно различни светове, Джени. И двамата сме били щастливи преди да се срещнем. Сега…
— Сега какво? — прекъсна го тя разгорещено. — Толкова ли си вироглав, че не би направил компромис?
Той я погледна недоумяващо. Защо му говореше за компромиси, след като бе готов да си събере багажа и да я последва на края на света?
— Компромис?
— Да! Ти дори не знаеш какво значи! За човек с твоите ум и прозорливост си доста глупав. — Бясна, Джени понечи да си тръгне.
— Чакай! — Грант я хвана за ръката толкова бързо, че тя се блъсна в него. — Ти не ме слушаш. Ще продам земята. Ако искаш, ще я подаря. Ще живеем в Ню Орлийнс. По дяволите, ще обявя на първа страница по вестниците, че съм авторът на „Макинтош“, ако това ще те зарадва. Двамата можем да изпълним кориците на всички списания в страната.
— Това ли смяташ, че искам? — Джени мислеше, че той бе успял да я вбеси да краен предел десетина пъти по време на връзката им. Но нищо не можеше да се сравни с това. — Нагъл, себичен смешник! Не ме е грижа за анонимността ти! Ако щеш, пиши си комиксите с кръв под прикритието на нощта. Ако щеш, позирай за сто списания и парадирай пред папараците. Да продаваш земята ли? Защо, за Бога, ще правиш това? Всичко е бяло или черно за теб. Компромис. Това означава, да даваш и да получаваш. Мислиш ли, че ме е грижа къде ще живея?
— Не знам! — Малкото му търпение се изчерпа. — Знам само, че си живяла по определен начин и си била щастлива. В Ню Орлийнс имаш корени, семейство.