Пред фара се стелеше буйна трева, жилава като цветята, пръснати из нея. Златник се вееше на вятъра и оповестяваше края на лятото, ала слънцето палеше.
Тя погледна тесния път, по който бе дошла предната вечер. Изненада се, щом видя триетажна фермерска къща на не повече от двеста метра от фара. По високия треволяк наоколо и пластовете кал по прозорците личеше, че бе запустяла, но не бе разрушена. Джени помисли, че вероятно е била на пазача на фара и на семейството му. Гледали са градина и дузина кокошки. В неспокойни нощи, когато вятърът е виел и вълните са се разбивали яростно в брега, стопанинът с стоял на своя пост, а близките му са го чакали в къщата и са слушали.
Бялата боя бе потъмняла, обаче всички кепенци висяха по пантите си. Къщата се издигаше на възвишение и сякаш очакваше пак да бъде изпълнена с живот.
В подножието на хълма бе паркиран малък пикап, навярно на Грант. Понеже той все още не се бе появил, тя обходи поляната до фара и откликна на зова на морето.
Този път дъхът й наистина секна. Пред погледа и се откриха километри морска шир. Виждаше изрязаната плажна ивица и малки островчета чак до далечния хоризонт. Пъргави рибарски лодчици се поклащаха върху вълните. Джени не очакваше да намери тук яхти с хром и махагон. Това бе място за работа, не за развлечения. От значение бе практичността, а не естетиката. Плавателните съдове трябваше да са здрави и издръжливи. За това си мислеше Джени и наблюдаваше синьозелената вола, която се хвърляше върху скалите и се превръщаше в бяла пяна.
Вълните носеха водорасли, събираха ги и ги разпръскваха. Тук морето властваше над всичко. Бе загладило скалите; издатините им бяха сиви и зеленикави, някои с криви оранжеви жилки. Бе разпиляло мидени черупки по брега, за да ги настъпи нечий бос крак. Носеше се остра миризма на сол и риба. Джени чуваше звъна на шамандурите, глухото бучене на свирещите маркировки, далечното бръмчене на лодките и жалния плач на чайките. Всеки звук, образ, мирис идваше от необятното море.
Тя усети силата, която я теглеше към океана — същата, която бе привлякла мнозина преди нея. Ако човечеството наистина бе произлязло от морето, нищо чудно, че така лесно бе примамвано обратно. Джени стоеше на една издатина над тесния каменист плаж и съзерцаваше водата. Почувства предизвикателство, опасност, спокойствие — всичко наведнъж. Зарадва се.
Тя не чу кога Грант се бе приближил зад нея. Беше прекалено погълната от гледката, за да го усети, макар той да я наблюдаваше вече няколко минути. С досада бе установил, че Джени изглеждаше така, сякаш си бе на мястото Ядоса се. Земята си беше негова — това малко, усамотено парче земя, надвесено над морето.
Грант не претендираше за океана, дори когато обедният прилив докосваше ръба на територията му. Обаче късчето скалиста, обрасла земя бе негова собственост. Джени нямаше право да изглежда тъй на място там, да го кара да се замисля дали тази скала някога пак щеше да бъде изцяло негова.
Вятърът прилепваше дрехите към тялото й така, както дъждът бе го сторил предната нощ. Той подчертаваше стройната й, атлетична фигура с женствено закръглени форми. Абаносовата й коса танцуваше лудо, а слънцето разпалваше огнените езичета в нея. Те му загатваха за нещо горещо и необуздано, от което бе готов да опита. Преди да осъзнае какво прави. Грант я хвана за ръката и я извъртя към себе си.
Лицето й не изразяваше изненада, а вълнение, една възбуда, породена от морето. Очите й светеха и предизвикваха.
— Снощи се чудех как някой може да живее тук. — Тя отметна кичур коса от челото си. — Сега се чудя как някой може да иска да живее другаде. — Джени посочи малка рибарска лодка, вързана за края на кея. — Твоя ли е?
Той я гледаше потресен и си даваше сметка, че току-що за малко едва не я бе притиснал към себе си и не я бе целунал. Почти усещаше вкуса й в устата си. С усилие извърна глава към пристана.
— Да, моя е.
— Преча ти на работата. — За пръв път тя го дари с истинска усмивка. — Сигурно щеше да станеш още по изгрев слънце, ако не бях аз.
Грант измърмори нещо неясно в отговор и рязко я поведе към пикапа. С въздишка Джени се предаде и наруши обета си за дружелюбие.
— Господин Кембъл, трябва ли да бъдете толкова неприятен?
Той я простреля с поглед, ала тя би могла да се закълне, че в очите му се мярна ирония.
— Да.
— Добре се справяте — отбеляза Джени, докато Грант я дърпаше.
— Имам дългогодишен опит.
Щом стигнаха камиона, той я пусна, отвори вратата и седна зад волана. Тя мълчаливо заобиколи и се качи от другата страна.