— Ей тука ти слагам малко от новата паста за зъби. Всички са във възторг от нея — без да се обръща, обяви тя и удържа на думата си. — Махни тоя гаден прах за зъби. Ще съсипеш хубавия емайл на зъбите си. Толкова са хубави. Най-малкото, което можеш да направиш, е правилно…
— Кой го каза? — шум от разплискана вода се разнесе иззад завесата. — Кой, по дяволите, каза, че ще им съсипя хубавия емайл?
— Аз — мисис Глас хвърли последен критичен поглед на градината си. — Ето моля, мий си зъбите с нея.
С изопната длан тя побутна една неотворена кутийка с английска сол, за да я намести в редицата на другите ветерани, после захлопна вратичката. Пусна студената вода.
— Бих искала да знам кой не си е изчистил умивалника — рече тя мрачно. — Предполага се, че в нашето семейство има само възрастни хора.
Тя засили водната струя и с една ръка изчисти бързо, но основно умивалника.
— Сигурно още не си говорил със сестричката си — каза тя и се обърна да погледне завесата.
— Не, още не съм говорил със сестричката си. По дяволите, няма ли да се махнеш оттука най-после?
— А защо не си говорил? — попита мисис Глас. — Това не е хубаво, Зуи. Никак не е хубаво. Специално те помолих, ако обичаш да видиш какво…
— Първо на първо, Беси, аз станах преди един час. Второ на второ, снощи говорих цели два часа с нея и смятам, че днес тя наистина не иска и да ни види, дявол да го вземе. И трето на трето, ако не излезеш най-после от банята, ще запаля тая проклета завеса. Бъди сигурна, Беси.
Някъде по средата на тези три блестящи изявления тя спря да слуша и седна.
— Понякога ми идва да убия Бъди, задето няма телефон — каза мисис Глас. — Толкова е нелогично. Как може един възрастен човек да живее така, никакъв телефон, нищо. Никой не се е втурнал да му нарушава уединението, ако от това има нужда, но аз положително смятам, че е нелогично да живееш като отшелник.
Тя се размърда възбудено и прехвърли крак върху крак.
— Дори е опасно, за бога! Ами представи си, че си счупи крака или нещо подобно. Както е там, вдън гората. През цялото време се притеснявам за това.
— Притесняваш се, а? За кое се притесняваш? Че ще си счупи крака или че няма телефон?
— И за двете, момче. За твое сведение.
— Ами… тогава недей. Не си губи времето. Толкова си глупава, Беси. Защо си толкова глупава? Знаеш си го Бъди, за бога. И да е на двайсет мили навътре в гората, и двата му крака да са счупени, и да стърчи стрела от проклетия му гръб, той ще допълзи до пещерата си, за да се увери, че докато го е нямало, никой не се е намъкнал вътре да му премери галошите — доволен, зловещ кикот избухна зад завесата. — Помни ми думата. Прекалено е загрижен за своето уединение, за да умре в която и да е гора.
— Никой не е говорил за умиране — каза мисис Глас. Без нужда тя лекичко намести мрежичката си за коса. — Цяла сутрин съм се опитвала да се свържа със съседите му. Дори не отговарят. Направо съм бясна, че не мога да се свържа. Колко пъти съм го молила да махне тоя загубен телефон от старата стая, дето живееха със Сиймор. Това е ненормално. Като се случи нещо и му потрябва телефон… Направо ще побеснея. Два пъти се опитвах снощи и четири пъти…
— За какво ще побесняваш? Първо на първо, защо някакви си чужди хора трябва да са все на твое разположение?
— Никой не е казал, че трябва да са все на мое разположение, Зуи. Я не бъди толкова нахален. За твое сведение, аз съм много притеснена за детето. И мисля, че Бъди трябва да знае всичко това. Само за сведение ще ти кажа, че той никога няма да ми прости, ако не му се обадя в такъв момент.
— Добре де! Защо не се обадиш в колежа, вместо да безпокоиш съседите му? По това време той си седи в пещерата… да знаеш.
— Я по-кротко, момче. Няма глухи. Ако искаш да знаеш, аз вече звънях в колежа. От опит си знам, че от това нищо няма да излезе. Те си му оставят бележките на бюрото, а пък той изобщо не припарва до него.
Без да става, мисис Глас внезапно се наклони напред, пресегна се и взе нещо от капака на коша за мръсно бельо.
— Имаш ли спарче там?
— Казва се тривка, а не спарче, Беси, и, дявол да го вземе, искам само да излезеш от банята. Това е единственото ми скромно желание. Ако исках това място да е тъпкано с всички тлъсти ирландски мутри, дето минават насам, щях да ти кажа. Хайде сега. Излизай.
— Зуи — каза мисис Глас търпеливо. — В ръката си държа чисто спарче. Искаш ли го или не? Само ми кажи да или не, моля.