Но да се върнем назад: дългото, напечатано на машина писмо отпреди четири години, което Зуи преглеждаше във ваната един понеделник следобед през ноември 1955, явно често е било вадено от плика, сгъвано и разгъвано в усамотение, тъй че сега имаше не само изцяло unappetitlich4 вид, но беше и скъсано на няколко места, особено по гънките. Както споменахме по-рано, автор на писмото бе Бъди — най-големият жив брат на Зуи. Писмото бе направо безкрайно дълго, възмутено, снизходително, самонадеяно, смущаващо пълно с повторения и наставления… и преливащо от обич. Накратко, това беше едно от ония писма, които получателят, независимо дали иска, или не, носи известно време в джоба си. От онези, които някои професионални писатели обичат да цитират дословно.
18/III/1951
Скъпи Зуи,
Току-що успях да разшифровам едно дълго писмо от мама, което получих тази сутрин — все за теб и за усмивката на генерал Айзенхауер, и за малки момченца, които според „Дейли Нюз“ падат в шахтите на асансьорите, и за това кога най-после ще си махна телефона от Ню Йорк и ще си го инсталирам тук, в провинцията, където наистина ми трябва. Единствената жена на света, която може да ти напише писмо с невидим курсив в него. Милата Беси. Като по часовник получавам от нея всеки месец по един ръкопис от петстотин думи на тема — горкия ми стар телефон и колко е глупаво да давам Луди Пари за нещо, до което дори не се приближавам. Това си е една голяма, тлъста лъжа. Винаги когато съм в града, час по час разговарям с моя стар приятел Яма, владетеля на царството на мъртвите, а един частен телефон е направо необходим за нашите малки разговори. Все пак кажи и, че не съм си променил мнението. Аз съм привързан към този телефон. Това е единствената наистина лична собственост, която сме имали със Сиймор в Kibbutz-а5 на Беси. Пък и за моята душевна хармония е необходимо всяка година да виждам името на Сиймор в този проклет телефонен указател. Обичам спокойно да го отварям на буквата Г. Бъди така добър да и предадеш това от мен. Не дума по дума, бъди по-мил. Когато можеш, дръж се по-добре с нея, Зуи. Не защото ни е майка, а защото всичко й е дотегнало. И ти ще се промениш към трийсетте, когато всеки се поотпуска (навярно дори и ти), но се постарай повече сега. Не е достатъчно да се отнасяш към нея с любяща бруталност като буен изпълнител на „апашки танц“ към своята партньорка — което тя по една случайност разбира, колкото и да не ти се вярва. Забравяш, че сантименталността е духовната й храна, така както и за Лес.