Зулейха взема големия черпак и го топва в оставения на печката пълен леген, от който се вдигат големи кълба пара.
Резето прогърмява отново: Муртаза стои в отвора на вратата само по долни дрехи, в ръката му е все същата метла. Прави стъпка напред и затваря вратата след себе си.
Залей го с врялата вода! Още сега, не чакай!
Задъхана, стиснала черпака в изпънатите си ръце, Зулейха отстъпва назад и опира гръб в стената, усещайки с плешките си острите ръбове на гредите.
Муртаза прави още една крачка и с дръжката избива черпака от ръцете й. Приближава се, рязко я хвърля на долната леуке — Зулейха болезнено удря коленете си и се просва на пейката.
— Лежи мирно, жено — казва той.
И започва да я бие.
С метлата по гърба не боли много. Почти като с метличките. Тя лежи мирно, както бе наредил мъжът й, само дето при всеки удар потрепва и драска с нокти леукето — затова и той не я бие дълго. Бързо охладнява. Все пак е случила на добър мъж.
После Зулейха го пари и мие. Когато Муртаза излиза да се проветри в съблекалнята, тя изпира отново бельото. Няма сили да се изкъпе — умората се е събудила, наляла е олово в клепачите й, размътила е главата й, през куп за грош минава с кесията по тялото си и си изплаква косата. Остава й само да измие пода в банята — и да спи, да спи…
От малка е научена да мие подовете на колене. „Само мързеланите работят сгънати в кръста или клекнали“, я е учила майка й. Зулейха не се смята за мързелана — и сега трие хлъзгавите тъмни дъски, като пълзи по тях като гущер: притиснала корема и гърдите си о самия под, склонила ниско натежалата си глава, с високо вирнат задник. Всичко се люлее.
Скоро парната баня е измита и Зулейха се премества в съблекалнята: простира влажните постелки на опънатото под тавана киште — да съхнат, събира парчетата от счупената одеве стомна, започва да мие усърдно пода.
Муртаза още лежи на пейката — необлечен, завит с бял чаршаф, почива си. Погледът на мъжа й кара Зулейха да работи по-добре, по-старателно, по-бързо — нека види, че тя не е лоша съпруга, въпреки ръста си. Така че и сега, събрала остатъците от силите си и лазеща по пода, тя фанатично търка с парцала вече чистите дъски — насам-натам, насам-натам; изплъзналите се мокри кичури се люлеят в такт, непокритите гърди пълзят по дъските.
— Зулейха — ниско отронва Муртаза, загледан в голата си жена.
Както е коленичила, без да пуска парцала от ръцете си, тя се разгъва в кръста, но не успява да вдигне очи. Мъжът я обхваща отзад и я мята по корем на пейката, стоварва се върху нея с цялото си тяло, диша тежко, хърка, притиска я все по-силно в твърдите дъски. Ще му се да люби жена си. Но на тялото му не му се ще — отвикнало е да се вслушва в неговите желания… Най-после Муртаза става от нея и почва да се облича.
— Дори плътта ми не те иска — подхвърля, без да я гледа, и излиза от банята.
Зулейха бавно се надига от пейката, още стиска парцала. Довършва пода. Простира мокрото бельо и пешкирите. Облича се и се помъква към вкъщи. Няма сили да се разстройва от случилото се с Муртаза. Ще мисли за страшното пророчество на Вампирица, но утре, утре… като се събуди…
Лампата вкъщи вече е угасена. Муртаза още не спи — диша в своята част силно и бодро, дъските на сякето проскърцват под него.
Зулейха пипнешком се добира до своето ъгълче, прокарва ръка по топлата грапава печка и пада на сандъка, без да се съблича.
— Зулейхааа — вика я силно Муртаза; гласът му е доволен, нежен.
Тя иска да стане, но не може. Тялото й се е разляло по сандъка като желе.
— Зулейха!
Тя се свлича на пода, застава на колене пред сандъка, но не успява да отдели главата си от него.
— Зулейха, мокра кокошко, по-бързо!
Бавно се надига и залитайки, пристъпва към мъжа си. Изкатерва се на сякето.
Муртаза сваля шалварите й с нетърпеливи ръце (пуфти от досада — ама вярно е мързелива, дори не се е съблякла!), тръшва я по гръб, замята кулмека й. Накъсаното му дишане е все по-близко. Зулейха усеща как дългата, още лъхаща на баня и студ брада на мъжа й покрива лицето й, а скорошните удари по гърба й тъпо болят под тежестта му. Най-сетне тялото на Муртаза е откликнало на желанията му и той бърза да ги задоволи — жадно, силно, дълго, тържествуващо…
Докато изпълнява съпружеския си дълг, Зулейха обикновено мислено се сравнява с буталка за биене на масло, в която стопанката разбива маслото с дебело и твърдо бутало в силните си ръце. Но днес тази привична мисъл не си пробива път през тежкото покривало на умората. През пелената на съня тя едва различава сподавеното ръмжене на мъжа си. Несвършващите тласъци на тялото му я приспиват като равномерно поклащаща се каруца…