Муртаза се смъква от жена си, като изтрива с длан мокрия си тил и успокоява пресекливия си дъх; диша уморено и доволно.
— Иди си, жено — побутва неподвижното й тяло.
Той не обича тя да спи до него на сякето.
Зулейха, без да отваря очи, шляпа към сандъка си, но не забелязва това — тя вече спи дълбоко.
На прозореца се чука
Ще умра ли?
Зад стъклото фучи тъмносиня снежна буря. Зулейха е коленичила и чисти с четка кафтана на Муртаза. Кафтанът е главното украшение на дома: обшит с кече, покрит с кадифе, ухаещ на здрав мъжки дух, огромен като собственика си. Виси на дебел меден пирон, лъщи с пищните си ръкави, милостиво позволява на кльощавата Зулейха да пълзи край него и да чисти капките кал от полите му.
Ще умра ли скоро?
Калта в Казан е тлъста, хубава. Зулейха не е ходила там — изобщо не е излизала от Юлбаш, освен до гората или до гробището. А й се ще. Муртаза обеща някой път да я вземе със себе си. Боеше се да му напомня, само му хвърляше дълъг поглед изпод вежди всеки път когато се приготвяше. Той затягаше впряга на Сандугач, набиваше с тока си разхлабените колела — правеше се, че не забелязва.
Ако умра, така и няма да видя Казан.
Зулейха стрелва с поглед Муртаза. Той седи на сякето и поправя хамута. Пръстите му с кафеникави нокти са корави и силни като стволовете на младите дъбове — ловко промушват хлъзгавия кожен ремък в дървената основа. Още щом се върне от града, веднага се хваща за работа. Добър мъж, дума да няма.
Ако умра, дали ще се ожени скоро за друга?
Муртаза възкликва доволно: готово! Надява хамута на могъщата си шия, проверява здравината на поправката — дебелите жили се издуват под дървените дъги. Да, такъв ще се ожени, и то съвсем скоро.
Ами ако Вампирица е сбъркала?
Четката на Зулейха шумоли. Шорх-шорх. Шорх-шорх. Шамсия — Фируза. Халида — Сабида. Първата и втората дъщеря. Третата и четвъртата. Тя честичко си повтаря тези имена като броеница. И четирите смърти бяха предсказани от Вампирица. По едно и също време Зулейха научаваше от свекърва си и за бременността си, и за предстоящата смърт на новороденото. Четири пъти беше износвала в утробата си плода, а в сърцето си — надеждата, че този път Вампирица ще сбърка. Но бабата всеки път се оказваше права. Нима и сега ще е така?
Работи, Зулейха, работи. Как го казваше майка ти? Работата гони скръбта. Ох, мамо, моята скръб не е чувала поговорките ти…
Някой чука по прозореца по определен начин: три бързи почуквания, две бавни. Не, не й се е сторило, няма грешка: чукането е същото. Четката пада от ръката й и се търкулва по пода. Зулейха вдига очи и погледът й среща тежкия поглед на мъжа й. Алла сакласън, Муртаза, нима отново?
Той бавно сваля хамута от врата си, намята кожуха, пъха крака във валенките. Вратата се захлопва след него.
Зулейха се втурва към прозореца, стопява с пръсти малко кръгче от ледените дантели по стъклото и се навежда към дупчицата. Ето го Муртаза, отваря вратата, борейки се с връхлитащата виелица. Сред вихъра от бели парцали се подава муцуната на тъмен кон. Покрит със сняг конник се накланя от седлото към Муртаза, шепне му нещо на ухото — и след миг отново изчезва в снежната буря, сякаш не го е имало. А Муртаза се връща вкъщи.
Зулейха се спуска към пода, напипва търкулналата се четка, забива нос в полите на кафтана — жената не бива да проявява излишно любопитство дори в такъв момент. Вратата протяжно изстенва и пуска свеж мразовит полъх. Тежките стъпки на мъжа й едва-едва плуват зад гърба й. Не са добри стъпките — бавни, уморени, сякаш обречени.
Тя допира гърди до студения под с лице в мекия кафтан. Диша леко, беззвучно. Чува как високо пращи огънят в печката. Изчаква малко и предпазливо обръща глава. Муртаза седи на сякето с кожуха и посипания със сняг малахай, храстчетата на веждите му са събрани към носа, по тях бавно гаснат искрите на едрите бели снежинки. Една бръчка разсича напречно челото като дълбок ров, погледът му е втренчен, безжизнен. И Зулейха разбира: да, отново.
О, Всевиждащи, какво ли ще е този път? Тя стисва очи, отпуска изпотеното си за миг чело към студеното дюшеме. Усеща влагата на пода — вода ли е? Снегът от валенките на Муртаза се топи и се разтича в криволичещи вадички.
Зулейха взема парцала и запълзява на колене, попива водата. Опира теме о твърдите, сякаш железни крака на мъжа си. Обира снежната вода около тях, не смее да вдигне глава. Върху дясната й ръка стъпва голяма бодлива валенка. Зулейха иска да си издърпа ръката, но валенката натиска пръстите й като камък. Тя вдига поглед. Жълтите очи на Муртаза са до нея. В огромните като вишни зеници танцуват отблясъците от огъня.