— Няма да им дам — шепне тихо. — Този път няма да дам нищо.
Киселият му дъх опарва лицето й. Зулейха се дръпва. И усеща как другата валенка ляга върху лявата й ръка. Само да не й премаже пръстите, че как ще работи без пръсти…
— Какво ще става, Муртаза? — избъбря тя жално. — Казаха ли? Сега зърното ли ще даваме? Или животните?
— Гледай си твоята работа, жено! — просъсква в отговор.
Хваща плитките й и ги намотава на юмруците си. Очите на Зулейха са до пламналата му уста. В кафявите процепи между зъбите блестят топчета слюнка.
— Може пък на новата власт да не й стигат жените? Вече ни взеха зърното, взеха ни животните. Ако им се прииска, ще ни вземат и земята. Но виж, с жените е зле. — Слюнката на Муртаза пръска Зулейха в лицето. — Червените комисари няма кого да мачкат.
Той стиска главата й с коленете си. Ама че силни крака има мъжът й, нищо че целият е побелял.
— Наредено е да съберем всички жени и да ги предадем на председателя в селсъвета. Който си направи оглушки, ще го запишат в калхуз. Завинаги.
Зулейха най-сетне проумява, че мъжът й се шегува. Само че не знае дали трябва да се усмихне в отговор. По шумното тежко дишане разбира — не трябва.
Муртаза пуска главата на Зулейха. Дръпва валенките от пръстите й. Става и запасва по-плътно кожуха си.
— Скрий продуктите, както винаги — подхвърля кратко. — Утре ще отидем до скривалището.
Грабва хомота от сякето и излиза.
Тя дръпва връзката ключове от пирона, взема газената лампа и изтичва на двора.
Отдавна не беше имало тревога и мнозина започнаха да си държат провизиите както едно време — в мазетата и хамбарите, без да ги крият. Оказва се, че не е трябвало.
Хамбарът е заключен, по големия тумбест катинар е полепнала хлъзгава топка сняг. Зулейха уцелва ключалката, превърта ключа веднъж, втори път — катинарът неохотно откликва, отваря уста.
Оскъдната газена светлина осветява жълтите, чисто рендосани дървени стени и високия таван (там като черен квадрат е зяпнал отворът към плевника), но не достига до тъмнеещите отдалечени ъгли — хамбарът е просторен, солиден, направен за векове, както всичко в стопанството на Муртаза. По стените висят инструменти: хищни сърпове и остриета на коси, озъбени триони и гребла, тежки рендета, брадви и длета, тъпоглави дървени чукове, остри вили и кози крака за вадене на гвоздеи. Тук са и конските впрегатни принадлежности: стари и нови хамути, кожени юзди и поводи, ръждясали и прясно намазани с масло стремена, подкови. Няколко дървени колела, издълбано корито и лъщящ новичък меден казан (жив и здрав да е Муртаза — донесе го от града преди година-две). От тавана виси пукната детска люлка. Мирише на втвърдено от лютия мраз зърно и на студено ароматно месо.
Зулейха си спомня времето, когато плътните бузести чували с жито стигаха до тавана. Муртаза ходеше покрай тях — доволен, благо усмихнат — и неуморно ги броеше, като галеше с трепет всеки чувал, сякаш е пищно женско тяло. Сега е друго…
Тя оставя газената лампа на пода. Чувалите са по-малко от пръстите на ръцете. И всеки е мършав, със спаружени увиснали страни. Да насипват зърното от един чувал в няколко, се бяха научили още през деветнайсета, когато в Юлбаш се появи за първи път тогава още неизвестното, но с всяка година все по-страшно, като албастъ, все по-ненаситно, като жалмавъз[4].
Препълненият чувал се крие трудно, а като го намерят — губиш всичкото зърно наведнъж. Друго си е няколко полупразни — и се заравят по-лесно (един по един, на различни места), и не ти е толкова жал да се разделиш с някой от тях. А и Зулейха се справяше с мършавите чували без помощта на Муртаза: може да ги влачи по един, но пак ще успее да ги скрие сама, докато той обикаля съседите и изяснява положението.
Ако не беше бурята, много от съселяните им биха тръгнали към гората още тази вечер. Там, под спасителното покривало на еловите клони и съборените от вятъра дървета, всеки усърден стопанин си имаше собствено скривалище. Имаше си и Муртаза. Но къде да ходиш в тая виелица? Единствената надежда бе небесата да проявят милост. Ако Аллах позволи, няма да дойдат до утре.
Зулейха започва да крие зърното и продуктите.
Два чувала скрива още тук, в хамбара (през последните десет години скривалището в пръстения под им служи вярно). Побоява се да носи в плевника — там крият мнозина. Премества белязаните с бяла боя скъпоценни чували със зърно за посев в тайното дъно на стоманения варел за вода в банята.