Идва ред на конското месо. Дългите, напомнящи сбръчкани пръсти конски черва, плътно натъпкани с тъмночервено, дъхаво месо, висят от тавана на гроздове. И как само миришат! Зулейха поема с ноздри тръпчивия солен аромат на къзълък. Колбасите се крият най-сигурно на място, където миризмата им няма да се усеща. През лятото би могла да се качи на покрива и да ги нареди по издадените тухли в комина — нищо няма да му стане на месото, само ще ухае по-вкусно от дима. Но без Муртаза не може да се качи, целият покрив е заледен. Ще трябва да ги сложи в къщата, под дъските на пода, като ги заключи в солидни железни сандъчета — заради мишките.
Следват лешниците. Твърдите им топчета потропват в черупките като хиляда малки дървени дрънкалки. Кравата и конят равнодушно наблюдават суетнята около хранилките им, докато пренася продълговатите тесни торби от хамбара в зимния обор, реди ги на дъното на яслите и ги затрупва със сено. Жребчето наднича изпод корема на Сандугач, любопитно поглежда стопанката.
Зулейха изнася от зимника солта, граха и брашното от моркови, реди ги на широката полица под покрива на нужника и ги прикрива с дъски.
Медът в големите дървени рамки, превърнат в тънки захаросани парцалчета, отива на тавана. Пак там, зад дъските под покрива, скрива и осолената гъска, и купчините вдървен от студа пестил.
Остава й да скрие последното: нежно белеещите се в брезова кошница пет дузини яйца, наредени между мека слама.
Току-виж пък не дойдат?
Това са зли гости, чувстват се като у дома си във всеки имот; без да питат, заграбват последните хранителни запаси на стопаните, дори най-ценното — внимателно подбраното и грижливо пазено зърно за посев през следващата пролет; готови са мигновено да ударят, да набодат на щика си, да стрелят по всеки, който застане на пътя им.
През четиринайсетте тревожни години Зулейха, скрита в женската част от тези неканени гости, бе видяла през пролуките на завеската множество лица: небръснати, изнежени, почернели от слънцето или аристократично бледи, с железнозъби усмивки и строги, надути физиономии, бойко говорещи на татарски, руски, украински или мрачно мълчащи за страшните истини, изписани с равни квадратни букви по тънките, прокъсани на сгъвките листове хартия, които често тикаха в лицето на Муртаза.
Тези лица имаха много имена, едно от друго по-неразбираеми и страшни: зърнен монопол, продоволствени отряди, реквизиция, продоволствен данък, болшевики, Червена армия, съветска власт, губернска ЧК, комсомолци, ГПУ, комунисти, пълномощници…
Дългите руски имена, чиито значения не разбираше, трудно се удаваха на Зулейха, затова за себе си тя наричаше всички тези хора червеноордци. Баща й й беше разказвал за Златната орда, чиито жестоки емисари с дръпнати очи няколко века събирали данък по тези краища и го носели на безпощадния си предводител Чингис хан, на неговите деца, внуци и правнуци. Червеноордците също събираха данък. Но Зулейха не знаеше на кого го носят.
В началото вземаха само зърното. После — картофите и месото. А по времето на Големия глад, през двайсет и първа, започнаха да обират всичко, което става за ядене, до шушка. И птиците. И добитъка. И всичко, намерено по къщите. Тогава Зулейха се научи да разпределя зърното от един чувал в няколко.
Отдавна не бяха се появявали, Юлбаш се успокои. Във времената със смешното име НЕП позволиха на селяните спокойно да обработват земята, разрешиха им да си наемат ратаи. Изглеждаше, че опасно изкривеният им живот отново потегля нормално. Миналата година съветската власт неочаквано придоби познат на всички селяни и затова небудещ страх облик: председател на селсъвета стана бившият ратай Мансур Шигабутдинов, пришълец и ерген, отдавна довел от съседния кантон[5] възрастната си майка, с която живееше — злите езици шушукаха, че през целия си живот той така и не беше успял да събере калъм за добра невеста; зад гърба му го наричаха Мансурка Репея. Той проагитира няколко души за своята групичка, наричаше я ядка, и вечер се срещаше с тях, все обсъждаха нещо. Организираше събрания и горещо придумваше селяните да влизат в съдружие със странното плашещо име калхуз, но малцина го слушаха — на събранията ходеха само голтаци като него.
И ето го отново: условното почукване през нощта, като неравно биене на болно сърце. Зулейха поглежда през прозореца: в съседните къщи свети — Юлбаш не спи, подготвя се за идването на неканените гости…
Къде да скрие тези яйца? На студа ще се пукнат — не може да ги остави нито на тавана, нито в пруста, нито в банята. Трябва да ги скрие на топло. В мъжката част не бива — червеноордците ще я обърнат с главата надолу, случвало се е неведнъж. Ами в женската? Тези изверги нямат срама, ще претърсят всичко и там. Дали пък да не е при Вампирица? Неканените гости често се стряскаха от строгия невиждащ поглед на старицата и обикновено претупваха набързо обиските в къщата на свекърва й.