Зулейха внимателно хваща тежката брезова кошница и излиза в пруста. Няма време да пристъпя дълго на входа, докато чака разрешение да влезе — отваря вратата и надниква: Вампирица спи и хърка гръмовно, а раздвоената й брадичка се е прицелила в тавана, където като причудливи цветя са разцъфнали три светли дантелени петна — газените лампи горят за всеки случай, ако Муртаза реши да се отбие при майка си и тази вечер. Зулейха прекрачва дебелата греда и се шмугва зад печката.
Ама колко е хубава тази празнична печка! Огромна е като къща, покрита с гладки, като стъклени, кахлени плочи (дори откъм женската част!), с две дълбоки котлета, които никога не се използват — едното за готвене, другото за врящата вода — ех, ако Зулейха имаше такива! Цял живот се мъчи с едно. Тя оставя кошницата, сваля капака от едното котле. Сега ще нареди яйцата, ще ги посипе със слама и бегом обратно, никой няма и да забележи…
Докато слага последното яйце, вратата изскърцва и се отваря. Едър човек прекрачва прага, дъските стенат под тежестта му. Муртаза! Ръката й се свива от изненада — черупката съвсем леко изхрущява и от пръстите й бавно закапва студена хлъзгава течност. Сърцето й се превръща в нещо рядко и лепкаво, досущ като строшеното яйце в ръката й, стича се по ребрата й някъде надолу, към изстиналия корем.
Дали да излезе? Да си признае, че е влязла в стаята на свекърва си, без да я викат? Да се разкае за счупеното яйце?
— Ени — прозвучава ниският глас на Муртаза. — Мамо.
Хъркането на старицата тутакси се задавя и секва. Пружината на леглото изскимтява — Вампирица надига едрото си тяло, сякаш е чула сина си.
— Жанъм — казва тя тихо с пресипнал от съня глас. — Душо моя. Ти ли си?
Звукът от тежко наместващото се старческо тяло и дълбоката въздишка на Муртаза увисват в дългата тишина.
Притаила дъх, Зулейха предпазливо изтрива хлъзгавата си от яйцето длан в ръба на котлето. Прегърнала печката и примираща при всяко движение, прави няколко безшумни стъпки встрани, допира лице до топлите кахлени плочки и побутва завеската с показалец. Сега ясно вижда през пролуката и двамата — майката и сина. Вампирица седи на кревата — изправена, както винаги, пуснала крака на пода. Муртаза е коленичил, заврял бръснатата си глава с отблясъци на сива четина в корема на майка си, здраво прегърнал едрото й тяло. Зулейха никога не е виждала Муртаза на колене. Ако сега излезе — той няма да й прости.
— Улъм — нарушава тишината Вампирица — сине. Усещам, че нещо се е случило.
— Да, ени, случи се. — Муртаза говори, без да откъсва лице от майчиния корем, затова и гласът му звучи тихо, като през възглавница. — И то отдавна. Само ако знаеше какво става…
— Разкажи на старата си майка, Муртаза, момчето ми. Може да не чувам и да не виждам. Но чувствам всичко и ще мога да те утеша.
Вампирица гали сина си по гърба широко и спокойно, както галят разгорещените жребци след конни надбягвания, за да ги успокоят.
— Как ще се живее, мамо? Как ще я караме?! — Муртаза трие чело в коленете на майка си и се завира още по-дълбоко в нея. — Грабят, грабят, грабят. Всичко вземат. Чак когато вече нищо не ти е останало — ако щеш, поемай към прадедите си! — ти дават да си поемеш дъх. А като дойдеш на себе си, като надигнеш глава, пак ще те грабят. Нямам повече сила, нито търпение в сърцето си!
— Животът е труден път, улъм. Труден и дълъг. Понякога ти иде да седнеш и да изпружиш крака, ако ще всичко да пропада, чак до самия пъкъл. Седни и се отпусни, позволено е! Ти затова и си дошъл. Поседи с мене, почини си, поеми дъх. — Старицата говори бавно, провлачено, сякаш пее или чете молитва под биенето на махалото в големия часовник. — После ще станеш и ще продължиш нататък. А сега усещам, сърце мое, колко си уморен, смъртно уморен.
— Днес ми прошепнаха, че пак нещо се готви. По-добре утре сутрин хич и да не се събуждам. Хората се чудят дали ще ни отнемат земята, или животните, а може и двете. Скрихме зърното за посев, ама каква полза, ако ни вземат земята? Къде да го сеем, да не би в картофената нива?! Ще умра, ще се вкопча с нокти и зъби, но няма да я дам! Нека ме пишат кулак, няма да я дам! Моя си е!
Муртаза удря с юмрук по рамката на кревата и в отговор той жално запява с тънкото си метално гласче.