Трето поколение професор в Казанския университет, Волф Карлович Лейбе беше практикуващ хирург. Практиката му беше обширна, хората чакаха с месеци за операция. Изправен със скалпел в ръка над мекото бледо тяло на пациента, той всеки път усещаше прохладен трепет в най-дълбокото на корема си: имам ли право? Ножът докосваше кожата и студът се превръщаше в топлина, плъзнала по жилите: нямам право да не опитам. И опитваше: водеше мислен диалог с покрилата тялото кожа, с мускулната и съединителната тъкан, през които се добираше до целта, приветстваше с уважение вътрешните органи, шепнеше си с кръвоносните съдове. Разговаряше с телата на болните с посредничеството на скалпела. И телата му отговаряха. Не разказваше на никого за диалозите си — отстрани това можеше да бъде сметнато за душевна болест.
Волф Карлович имаше и втора тайна: много силно, до сърбеж в крайчеца на пръстите го вълнуваше тайнството на човешкото раждане.
На младини, омаян от лекциите на легендарния професор Феноменов, той дори искаше да остане на работа в катедрата по акушерство и женски болести. Баща му го разколеба („Цял живот да израждаш селянките?“). Младият Волф се подчини — отиде в катедрата по благородната хирургия.
Вече като хирург, той препарираше в анатомичния театър непотърсени от никого тела на просяци и проститутки, предоставени от полицейския участък като учебни трупове, и понякога откриваше малък плод в женската утроба. Тези находки всеки път предизвикваха у него смътно вълнение. Спохождаше го нелепа мисъл: ами ако това миниатюрно животинче с набръчкана муцунка и карикатурно дребни крайници е живо?
Hic locus est ubi mors gaudet succurrere vitae, гласеше надписът над кръглото здание на университетския анатомичен театър. На това място смъртта с радост помага на живота. Така си и беше. Неродените бебета в утробите на заклани от ревност сонечки и на случайно убити в гангстерски престрелки мусечки жадуваха да разкрият пред Волф Карлович малките си тайни — тънките им гласчета постоянно звучаха в главата му, шепнеха, бърбореха, понякога крещяха.
И той се предаде. През хиляда и деветстотната година, на границата между двата века, на двайсет и пет годишна възраст, той извърши първата си хистеректомия. По онова време вече имаше зад гърба си няколко десетки отваряния на коремната кухина и новата операция — цезарово сечение — не беше особено сложна за него. Но чувството след нея беше уникално: едно е да изрежеш от корема на болния хлъзгавия кървав тумор и да го хвърлиш в легена; съвсем друго — да извадиш живо, треперещо бебе.
Операцията мина блестящо. Последва я още една, и още, и още. Славата на „надарения от Бога“ млад хирург полетя из Казанска губерния. Така живееше: занимаваше се с клинична хирургия заради баща си, а с гинекология (малко се стесняваше и не го афишираше) — за себе си.
Впрочем кога беше оперирал за последен път? Волф Карлович се замисли. Струваше му се съвсем наскоро, но не можеше да си спомни точната дата и обекта на операцията. Преподаването отнема толкова време и сили, че някои събития се изтриват от паметта. Трябва да попита Груня.
Волф Карлович взема лейката от перваза на прозореца и полива палмата. Това е единственото, което не е позволено на Груня в този дом. Поливането е цял ритуал: професорът се успокоява, докато напоява палмата си. Огромното дърво с блестящи месести листа в дървено каче на пода е негов връстник. В деня на раждането му, преди 55 години, баща му посадил в качето костилка и я забравил, а след месец с учудване забелязал упорит и здрав стрък. Палмата си растеше и постепенно се превърна във високо мощно дърво, макар че не беше цъфтяла нито веднъж. За Волф Карлович денят, в който цъфнеше, щеше да е празник.
Вратата се отваря с трясък — Груня се втурва в стаята шумно и неумолимо като летящ по релсите локомотив. „Добро утро“ — изричат пухкавите й, намацани с ярко червило устни. Значи, е утро и наистина е добро. Както и започващият ден.
Стаята се изпълва с мирис на елдена каша с лук.
Груня оставя на края на масата сребърен поднос с малка порцеланова чашка.
— Моля ви, помолете работниците днес да отложат врявата за по-късно. — Волф Карлович умолително се усмихва, изправен до палмата. — Искам да поработя на тишина.
Груня мълчаливо кима с високата си прическа от дебели като корабни въжета навити плитки.