— Ще измислиш нещо, знам аз. Сега ще поседиш, ще поговориш с мене и ще измислиш. Силен си ти, Муртаза, момчето ми. Силен и умен, и аз бях такава. — Гласът на бабата се затопля, подмладява се. — Уууу, каква бях… Баща ти, като ме видя, лигите му потекоха чак до пояса, че даже забрави да ги изтрие — толкова му се искаше да ме оседлае. Вие, мъжете, сте като овни — ако видите, че някой е по-силен от вас, искате веднага да го намушкате, да го стъпчете, да го надвиете. Ама че сте глупаци!
Тя се усмихва, мрежата от бръчки по лицето й трепти, танцува на нежножълтата газена светлина. Муртаза диша по-равномерно, по-тихо.
— Казвах му аз: не съм залък за тебе, слабако, да не си счупиш зъбите! А той на мене: имам много зъби. А аз на него: животът е дълъг, може и да не ти стигнат, пази си ги! Къде ти! само го пришпорих…
Вампирица се смее глухо, сякаш кашля.
— През онова лято, докато играехме на къз-куу, Шакирзян тичаше само след мене, като пес подир разгонена кучка. А престилката ми за къз-куу беше най-красивата в Юлбаш — от черно кадифе, с цветя от перли (цяла зима я бродирах!). А на гърдите… — старицата притиска към хлътналата си гръд грапавата си дългопръста ръка — два реда мъниста. Баща ми ми даваше тригодишния си жребец, аргамака: като скоча на седлото, мънистата зазвънтяват — нежно, призивно, — момците виждаха само мене. Ой-йяааа… Шакирзян препуска лудо, кобилата му се запенва, самият той почервенява като рак от яд, ама не може ме догони.
А аз като зърна отдалече ореховата горичка — и задържа малко жребеца, сякаш се предавам. Баща ти се радва — препуска като луд, мисли, че ей сега ще ме стигне. А аз до самата горичка — и хоп: натисна с токове, аргамакът полети като стрела напред, а за Шакирзян остава само прахолякът по лицето. Докато го изкиха, аз вече съм обърнала до гората, измъкнала съм камшика от ботуша си: сега аз съм наред! А камшикът ми — здрав, плетен, на края му нарочно съм направила възел, че по-болезнено да шиба. Е, догонвам го, както си му е редът, нашибвам го до насита: не успя да настигнеш момичето — разплащай се, пада ти се! Насмея се на воля, навикам се… Нито веднъж не ме догони — дори един-единствен път!
Вампирица изтрива с опакото на ръката си сълзичките в ъгълчетата на очите.
— Ох, колко си изпати от мене онова лято! И до края на живота си все си го спомняше: биеше ме яко, много, дори с камшик. Върже му възел колкото юмрук, цапне ме като с тояга, а аз му се смея в лицето: какво, викам, на мене ли подражаваш? А да измислиш нещо свое не ти стига акълът, а? А той още повече се ядосва, още по-силно удря, вече се задъхва, хваща се за сърцето… Така и не успя да ме пречупи. И къде е сега? Вече половин век храни червеите. А аз изживях два негови живота и започнах трети. Силата — тя се дава свише.
Вампирица закрива белите дупки на очите си.
— На мене си се метнал, синко, сърце мое. Мойта кръв тече в жилите ти. Под месото ти са моите кости. — Тя гали побелялата четина по бръснатата глава на сина си. — И силата ти е моята: зла, непобедима.
— Мамо, мамо…
Муртаза притиска тялото на майка си силно и умело, както борецът по кереш обхваща противника си, а любовникът — тялото на желаната жена.
— Още като те погледнах за пръв път — с червено телце, сбръчкани пръсти, още слепи очета, — и веднага разбрах, че си мой. На никого другиго — само мой. Десет родих за мъжа си, а последния — за себе си. Ненапразно пъпната ти връв беше дебела колкото китката ми. Бабата едва я сряза с ножа. Не иска, вика, синчето ти да се откъсва от тебе. Ама ти и вярно не искаше — засука от гърдата ми, вкопчи се като кърлеж. Така и не се откъсна — три години ме изпиваше като теленце, от гърдите ми само едни торби останаха. И спеше с мене: самият ти вече огромен, тежък, разпериш се на сякето като звезда, а ръчичката ти — връз гърдите ми, че да не тръгна нанякъде без тебе. Дори не допускаше близо до мене Шакирзян — ревеше, като че те колят. А той псуваше страшно, ревнуваше. А с какво щеше да те храни по времето на глада, ако тогава нямах мляко в гърдите си?!
— Ени, ени… — повтаря глухо Муртаза.
— Страшно време. Беше тригодишен, искаш да ядеш като големите. Изсучеш гърдата ми до капка — то колко ли и беше онова рядко мляко? на единия ти зъб! И я мачкаш настървено, дърпаш я със зъби: още искам, още. А там вече е празно. Молиш ме за хляб. Какъв ти хляб! Към края на лятото бяхме изяли цялата слама от покрива, скакалците в околността изловихме, лободата беше цяло лакомство. Пък то и откъде ще я вземем, лободата? Хората се побъркваха, бродеха като шуралета из гората, гризяха кората на дърветата. Шакирзян още напролет отиде в града да изкара пари, а аз — сама с вас четиримата. За тебе поне имаше нещичко в гърдите ми, ама за по-големите — нищо…