Муртаза мучи нещо неразбираемо, тика се в майка си. Вампирица взема главата му в длани, вдига я и строго гледа с невиждащите си очи в лицето на сина си.
— Дори не смей и да си помисляш това, чуваш ли? Хиляди пъти съм ти повтаряла и ще ти го кажа за хиляда и първи път: не съм ги убивала. Сами си умряха. От глад.
Той мълчи, само диша — шумно, свирещо.
— Вярно, не им давах мляко. Всичко, което имах в себе си, до последната капка, оставях за тебе. Те първо се опитаха да те бият, искаха насила да те откъснат от гръдта ми. Бяха по-силни от тебе. А аз бях по-силна от тях. И не те дадох. А после силите им свършиха и ти стана по-силен. А те умряха. Това е. Нищо друго нямаше.
Вампирица приближава брадичката си към носа си, сбръчкала още повече лицето си, затулва очи с потрепваща ръка — отраженията от газените лампи играят по златните пръстени.
— И чуй ме, сине! Не сме ги яли. Погребахме ги. Сами, без моллата, през нощта. Просто ти беше малък и си забравил. А че нямат гробове, вече езикът ми изсъхна да ти обяснявам, че през онова лято така погребвахме всички, без гробове. Людоедите ходеха на табуни из гробищата, само да видят пресен гроб, и го разровят и изядат покойника. Така че ми повярвай, повярвай ми най-после, след половин век. Тия, дето разпространяваха онези гнусни слухове за нас двамата, отдавна вече са станали на пръст. А ние с тебе сме живи. Сигурно Аллах ненапразно ни праща тази милост, а?
— Мамо, мамо…
Муртаза хваща вдигнатата й ръка и започва да я целува.
— Ами това е. — Вампирица се навежда към сина си и го покрива целия с тялото си, с главата си, с ръцете си. Двете тънки бели плитчици лягат върху гърба на Муртаза и провисват до пода. — Ти си най-силният, Муртаза. Никой не може да те победи, да те сломи. Знаеш, че и вчерашният ми сън беше за това. Ако някому е писано да напусне тази къща или този свят, това не си ти. Жена ти с дребните зъби не успя да ти роди син и скоро ще пропадне в преизподнята. А твоите години не са много — ще успееш да продължиш рода си. Тепърва ще имаш син. Не се бой от нищо. Ние с тебе ще останем в тази къща, сърце мое, и ще живеем още дълго. Ти, защото си млад. А аз, защото не мога да те оставя сам.
Вече съвсем отчетливо се чува как бавно и неумолимо в грамадата на часовника на пода бие тракащото му механично сърце.
— Благодаря ти, мамо. — коленичилият Муртаза се изправя тежко. — Ще тръгвам.
Той гали майка си по лицето, по косата. Слага я в леглото, разбухва възглавниците, оправя завивката й. Целува двете й ръце — по китките, после по лактите. Намалява фитилите — става тъмно. Вратата подире му хлопва.
Скоро се раздава съненото сумтене на бабата, отплуваща отново към призрачната страна на сънищата върху пищното си ложе от въздушни пухени дюшеци и завивки.
Зулейха, притиснала към себе си ръката със засъхналите парчета от яйчената черупка, беззвучно се прокрадва към изхода и изскача навън.
Муртаза е клекнал до печката и мрачно цепи подпалки. Жълтите отблясъци на пламъка пробягват по острието на брадвата: нагоре-надолу, нагоре-надолу. Зулейха, поклащайки се като патица, пристъпва по заветните дъски над скривалищата със запасите: не скърцат ли много силно?
— Стой.
Гласът на мъжа й е пресипнал, сякаш пращи.
Зулейха уплашено се обляга на наредените един върху друг сандъци до прозореца, притеснено оправя с ръка бродираното каплау (само на гостите се разрешава да сядат по покривалата и разбира се, на мъжа й). А днес той е лош, избухлив — сякаш зъл дух се е вселил в него. Хем беше при майка си, а не се успокои. Чака червеноордците. Бои се.
— За единайсет години са научили наизуст всичките ни скривалища. — Брадвата на Муртаза реже цепениците меко, като масло. — Ако поискат, ще разглобят цялата къща греда по греда и пак ще намерят каквото им трябва.
Планината от бели трески до Муртаза расте. За какво му са толкова? И за седмица няма да свършат.
— Можем само да гадаем кравата ли ще вземат, или коня.
Най-после Муртаза замахва и с всичка сила забива брадвата в дръвника.
— Скоро ще орем — въздъхва плахо Зулейха. — По-добре да вземат кравата.
— Кравата ли?! — тутакси избухва мъжът й като опарен.
Дишането му е насечено, плътно, свирещо. Така диша бикът, преди да се спусне към съперника.
Както е на колене, Муртаза се хвърля към Зулейха. Тя се дръпва уплашено. Алла сакласън… С могъщото си рамо Муртаза отмества сандъците — леко, сякаш са от картон. Ноктите му изчоплят стенещата дъска. Бръква до лакът в дишащата влажен хлад черна дупка — напипва плоска желязна кутия. Заялият от студа капак тихо издрънчава. Муртаза припряно натиква в устата си дълга подкова конска наденица и настървено дъвче.