— Няма да им дам. — мучи с пълна уста. — Този път няма да им дам нищо. Аз съм силен.
Ароматът на конско месо плува из стаята. Зулейха усеща как устата й се пълни със сладка слюнка. За последен път е яла къзълък миналата година. Тя взема от полицата на печката пресен кравай и го подава на мъжа си: яж го с хляб. Той клати клава. Челюстите му работят бързо и силно като воденични камъни. Чува се как гъвкавите конски жили скърцат между здравите му зъби. От отворената уста на мъжа й върху яката на кулмека му падат блестящи нишки слюнка.
Без да вади наденицата от устата си, Муртаза шари с ръце из кутията. Напипва нежно бялнала се в полумрака буца захар, с всичка сила удря по нея с тъпото на брадвата — на удареното място проблясват остри сини искри и се отчупва голямо парче — после пъха ръка в един от сандъците и открива ръбест стъклен флакон: отрова за мишки, донесена миналата година от Казан. Полива парчето захар с течността от флакона.
— Разбра ли, жено?
Смее се.
Зулейха уплашено се залепя за стената. Муртаза слага на прозореца протеклата с издължени капки захар и отрива мокрите си ръце в корема. Любува й се, отметнал глава със стърчащия от устата му къзълък.
— Ако дойдат за животните, докато ме няма, ще я дадеш на кравата и на кобилата. Разбра ли?
Зулейха трескаво кима, притиснала гръб към изпъкналите греди на стената.
— Разбра ли?!
Нечулият отговор Муртаза я хваща за плитките и тика лицето й в перваза на прозореца, където захарта съхне в локвичка с горчив мирис. Отблизо прилича на едро парче лед, едва започнало да се топи.
— Да, Муртаза! Да!
Той я пуска и се смее доволно. Седнал на пода, реже с брадвата парчета къзълък и ги тъпче в устата си.
— Нищо… — мърмори през ритмичното мляскане. — Няма да им дам… Аз съм силен… Никой няма да ме победи, да ме сломи…
Алла, какво прави страхът с мъжа й… Зулейха уплашено се оглежда и премества по-надалече флакона с течната смърт. Намества извадената дъска, връща сандъците на мястото им. И тъкмо изглажда гънките на бродираното каплау върху отново построената на обичайното й място пирамида от сандъци (сякаш нищо не се е случило), стъклото на прозореца се взривява на стотици дребни парченца. Нещо малко и тежко влетява в стаята и глухо тупва на пода.
Зулейха се обръща. В прозореца като многоъгълна звезда чернее голяма дупка, през която в стаята нахлуват бавни мъхести снежинки. Дребните парчета стъкло все още се сипят на пода с нежно звънтене.
Муртаза седи на пода с пълна уста. Между разтворените му крака лежи камък, увит в плътна бяла хартия. Продължавайки да дъвче, слисаният Муртаза я разтваря. Това е плакат: гигантски черен трактор мачка с металните си назъбени колела разпълзели се на всички страни противни човечета — като хлебарки. Едно от тях много прилича на Муртаза: стои, уплашено протегнало към стоманената машина крива дървена вила. Над него са надвиснали тежки ръбати букви: „Да унищожим кулаците като класа!“. Зулейха не умее да чете, още повече — по руски. Но разбира, че черният трактор всеки момент ще смачка мъничкия Муртаза с неговата смешна вила.
Муртаза изплюва остатъка от колбаса върху сякето. Старателно изтрива ръцете и устните си с измачкания плакат и го хвърля в печката — и тракторът, и противните човечета се гърчат в оранжевите езици на огъня, а след миг се превръщат в пепел — после грабва брадвата и изхвърча навън.
Всевишни, да бъде волята ти! Зулейха се притиска до прозореца, целият в мрежа от дълги пукнатини. Муртаза изскача на улицата разгърден и гологлав. Оглежда се и заплашително размахва брадвата срещу усилващата се виелица. Наоколо няма никой. Слава на Аллах. Че иначе щеше да го заколи, да си сложи грях на душата.
Зулейха сяда на сякето и подлага разгорещеното си лице на поривите на вятъра от счупения прозорец. Това са номерата на Мансурка Репея и неговите голтаци от ядката, няма кой друг да е. Колко пъти вече обикаляха дворовете, агитираха за калхуза, караха се с хората. Облепиха с плакати целия Юлбаш. Но още не бяха дръзнали да чупят прозорци. И ето че доживяхме и това. Изглежда, знаят, че нещо се готви. Да ги вземат мътните. Трябва да се ходи до съседното село за ново стъкло. Излишни харчове. И къщата ще изстине през нощта… А Муртаза все го няма. Да не настине без кожух във виелицата. Ама наистина някой джин се е вселил в него…
Внезапно една страшна мисъл кара Зулейха да подскочи. Презглава се спуска към пруста. Отваря външната врата.
Муртаза и Кюбелек стоят в средата на двора, опрели чела. Той нежно гали къдравата кравешка муцуна, доверчиво притисната до лицето му. После вади иззад гърба си брадвата и удря Кюбелек с тъпата й страна между големите влажни очи с дълги мигли. Кравата с тиха дълбока въздишка се строполява на земята, като вдига плътен облак сняг.