Зулейха виква с все сила и се пързулва по стъпалата пред къщата — към Муртаза. А той, без да гледа, замахва с юмрук към нея. Тя пада по гръб — стъпалата се врязват в ребрата й.
Брадвата изсвистява. Нещо горещо опръсква Зулейха — кръв. Муртаза работи с брадвата бързо и силно, без да спира. Въздухът свисти, докато излиза от гърдите на Кюбелек. Кръвта на кравата шурти с тихо бълбукане. Плътна розова пара обгръща неподвижния, бързо разпадащ се на парчета труп на животното.
— НӚ ви реквизиции през шестнайсета! — Муртаза насича костите леко, като клонки. — И продоволствените отряди през осемнайсета! И през деветнайсета! И през двайсета! НӚ ви зърното! НӚ ви продоволствен данък! НӚ ви зърнени излишъци! Вземайте! Ако можете!
До вратата на обора Сандугач се изправя на задните си крака, цвили ужасено, бие във въздуха с тежките си копита, облещила белите си обезумели очи. Кончето се мята в краката на майка си.
Муртаза се обръща към кобилата: кулмекът е червен, гръдта под разтворената дреха вдига гъста пара, в ръката му — черната от кръвта брадва. Зулейха се надига на лакти, ребрата опарват гърба й. Муртаза прескача озъбената муцуна на кравата с изскочил остър, мастиленосин език и се насочва към Сандугач.
— Ами оранта? Как ще орем? — Зулейха се хвърля на гърба на Муртаза. — Иде пролет! Ще умрем от глад!
Той се опитва да я сграбчи за врата, размахва ръце — в дясната свисти стиснатата брадва. Зулейха се впива със зъби в рамото на мъжа си. Той извиква и я хвърля през главата си — тя лети, земята и небето си сменят местата, а после и още, и още. Нещо голямо, твърдо, с едри остри ръбове я подпира в гърба — дали не са стълбите пред къщата? Тя се обръща по корем и без да става, бързо се придвижва с ръце и крака — изкатерва се по заледените стъпала и се шмугва в къщата. Мъжът й трополи след нея. Вратата се хлопва рязко, както при удари с камшик — веднъж, втори път.
Зулейха влетява в стаята — счупените стъкла звънтят под краката й, — скача на сякето, завира се в ъгъла на къщата, като се прикрива с попадналата й подръка възглавница. Муртаза е вече до нея. От брадата му капе пот, очите му ще изскочат. Замахва отново. Брадвата изсвистява и разсича калъфката, възглавницата се взривява в облак от птичи пух. Леките бели пера тутакси изпълват стаята, увисват във въздуха.
Муртаза болезнено изпъшква и хвърля брадвата — не към Зулейха, встрани. Острието проблясва във въздуха и се врязва в резбованата рамка.
Отгоре като в топла снежна буря бавно пада пух. Муртаза диша тежко, изтрива голия си череп от полепналите перушини. Без да гледа към Зулейха, измъква брадвата от рамката и излиза. Стъклото хруска под тежките му стъпки като замръзнала снежна кора през февруари.
Снежинките влизат в къщата през счупения прозорец и се смесват с кръжащия пух. Бялата вихрушка в стаята е красива, празнична. Зулейха предпазливо, внимавайки да не се пореже, запушва със съсечената възглавница дупката в прозореца. Вижда на сякето остатъка от конската наденица и го изяжда. Вкусно е. Хвала на Аллах, кога ли пак ще й се случи да яде къзълък. Облизва мазните си солени пръсти. Излиза навън.
Всичкият сняг около входа е с цвета на сочна, намачкана със захар горска ягода.
В далечния ъгъл на двора, пред банята, Муртаза разфасова месото. Сандугач и кончето не се виждат.
Зулейха отива в обора. Ето ги там и двете зад оградката. Сандугач ближе рожбата си с дългия си грапав език. Слава на Аллах — живи са. Тя гали топлата кадифена муцуна на кобилата, потупва жребчето по щръкналата му гъделичкаща грива.
А на двора хиляди снежни парцали се сипят върху червения сняг, покриват го и той отново става бял.
Срещата
Скривалището е на сигурно място. Всичко, което измисля и майстори с ръцете си Муртаза, е хубаво и солидно — за два живота.
Днес стават още по тъмно. Хапват набързо и излизат от двора на светлината на почти прозрачната месечина и последните звезди, преди да съмне. Стигат на зазоряване. Небето от черно е станало яркосиньо, а замаскираните с бяло дървета се пълнят със светлина и хвърлят диамантени отблясъци.
В гората е утринно тихо и снегът под валенките на Муртаза хруска особено сочно — като прясното зеле, когато Зулейха го кълца със сатъра в нощвите. Мъжът и жената се промъкват през дълбоките над коленете им плътни преспи. Върху две дървени лопати като на носилка мъкнат скъпоценен товар: чували със зърно за посев, грижовно закрепени с върви за дървото. Носят ги внимателно, като ги пазят от острите клони и коренища. Ако чувалът се прокъса, лошо й се пише на Зулейха. Съсипаният от чакането на червеноордците Муртаза съвсем е побеснял — ще я заколи, както вчера Кюбелек, без да му мигне окото.