Отпред, между натежалите от скреж ели, вече се синее празно пространство. Брезите се раздалечават, звънтят с ледените си висулчици по тънките като конец клонки, откриват широката поляна, застлана с дебелото покривало на снега. Ето я и кривата липа с тясната и дълга като пукнатина коруба, а до нея премръзналият храст на офиката — стигнаха.
На едно липово клонче е кацнал синигер. Синята топчица е като парченце небе, очите й са черни перли. Не се плаши, гледа Зулейха внимателно, чурулика.
— Шамсия!
Зулейха се усмихва и й подава ръката си в дебела кожена ръкавица.
— Не дрънкай глупости, жено! — Муртаза мята шепа сняг и птичката, отскочила встрани, отлита. — Дошли сме работа да вършим.
Зулейха уплашено посяга към лопатата.
Започват да разчистват пряспата под липата — скоро се провиждат очертанията на малко тъмно хълмче. Зулейха сваля ръкавиците и бързо го разчиства и заглажда със зачервените си от студа ръце. Под студа на снега е студът на камъка. Ноктите изчоплят снежна трошица от закръгленото арабско писмо, пръстите стопяват леда в малките ямки в ташкила над дългата вълна на буквите. Зулейха не знае да чете, но знае какво е изсечено тук: Шамсия, дъщеря на Муртаза Валиев. И датата: 1917 година.
Докато Муртаза разчиства гроба на най-голямата си дъщеря, Зулейха прави стъпка встрани, коленичи и напипва под снега още един таш, разравя с лакти снега. Вкочанените пръсти сами откриват камъка, плъзгат се по вледенените букви: Фируза, дъщеря на Муртаза Валиев. 1920 година.
Следващият таш: Сабида, 1924.
Следващият: Халида. 1926.
— Нещо се отплесваш, а?!
Муртаза вече е разчистил първия гроб, подпира се на дръжката на лопатата и пробожда Зулейха с очи: зениците му са жълти, студени, а бялото около тях — тъмно, мътнорубиново. Бръчката на челото му шава като жива.
— Поздравих всички.
Зулейха виновно забива поглед в земята.
Четирите леко наклонени сиви камъка стоят в редица и я гледат мълчаливо — ниски са, на ръст като дете на годинка.
— По-добре ми помогни!
Муртаза изпъшква и с все сила забива лопатата в замръзналата земя.
— И Алла, чакай!
Зулейха се спуска към таша на Шамсия, коленичи и го похлупва с ръце.
Муртаза диша недоволно, шумно, но чака, отпуснал лопатата.
— Прости ни, зират иясе, дух на гробищата. Не искахме да те безпокоим до пролетта, но се наложи — шепне Зулейха в закръглените шарки на буквите. — И ти ни прости, дъще. Знам, че не се сърдиш. Само би се радвала да помогнеш на родителите си.
Зулейха се изправя и кима с глава: сега може. Муртаза дълбае земята до гроба, като се опитва да мушне лопатата в едва забележимия замръзнал процеп. Зулейха изчопля леда с пръчка. Пролуката постепенно се разширява, расте, поддава — и най-сетне се разтваря с продължителен пукот, като открива продълговат дървен сандък, от който лъха на вледенена земя. Муртаза грижливо изсипва в него слънчевожълтото, звънко от студа зърно, а Зулейха подлага ръце под тежките ронливи струи.
Зърното.
То ще спи тук, в дълбокия дървен ковчег, между Шамсия и Фируза — и ще чака пролетта. А когато от въздуха лъхне топлина, когато ливадите се разголят и стоплят, отново ще легне в земята — за да прорасне и да се вдигне със зелените си кълнове в изораната нива.
Да изкопаят скривалище на селското гробище, беше хрумване на Муртаза. В началото Зулейха се уплаши: не е ли грях да безпокоят мъртвите? Не трябва ли да искат позволение от молла хазрет? Няма ли да разсърдят духа на гробището? Но после се съгласи — нека дъщерите помагат в стопанството. И те наистина помагаха — не за първа година пазеха до пролетта родителските запаси.
Капакът на сандъка се захлопва. Муртаза покрива със сняг разровения гроб. После намотава празните чували около широките лопати, мята ги на гръб и тръгва към гората.
Зулейха досипва сняг върху разровените таши — сякаш ги покрива с одеяло за през нощта. Довиждане, момичета. Ще се видим напролет — ако предсказанието на Вампирица не се сбъдне по-рано.
— Муртаза — тихо го вика Зулейха. — Ако стане нещо, и мене да ме положиш тук, до момиченцата. Вдясно от Халида е свободно. Не ми трябва много място, нали знаеш.
Мъжът й не спира, високата му фигура се мярка между брезите. Зулейха прошепва нещо на камъните за сбогом и нахлузва ръкавиците на вкочанените си ръце.