От липовото клонче отново се разнася чуруликане, скокливото синигерче със синята гръд се е върнало на мястото си. Зулейха му маха радостно: — „Шамсия, знаех си, че си ти!“, — и забързва подир мъжа си.
Шейната се плъзга бавно по горския път. Сандугач изпръхтява, подгонвайки кончето. А то радостно скача край нея, ту потъва с тънките си крачка в околните преспи, ту тика гърбоносата си муцуна към майчиния хълбок. Днес се е лепнало за нея. Но нищо: нека свиква с ходенето в гората.
Слънцето още не е стигнало пладне, а вече са си свършили работата. Слава на Аллах, никой не ги забеляза. Ако не днес, то утре виелицата ще замете следите на гробището, сякаш нищо не е било.
Зулейха седи в шейната, както винаги с гръб към Муртаза. С тила си усеща как в главата му се роят тежки мрачни мисли. Надяваше се, че като закопаят зърното, мъжът й ще се поуспокои и дълбоката бръчка на челото му, напомняща белег от брадва, ще се изглади. Но не, бръчката не изчезва, става още по-дълбока.
— През нощта отивам в гората — казва той някъде пред себе си, сякаш говори на хамута на Сандугач или пък на опашката й.
— Как така? — Зулейха се обръща и впива жален поглед в неумолимия гръб на мъжа си. — Още е януари…
— Много ще сме. Няма да замръзнем.
Досега Муртаза нито веднъж не е ходил в гората. Другите мъже ходиха — и през двайсета година, и през двайсет и четвърта. Събираха се на групи, криеха се из горите от новата власт. Умъртвяваха животните или ги водеха със себе си. Жените и децата оставаха по къщите — да чакат и да се надяват, че мъжете им ще се върнат. Случваше се и да се върнат, макар че по-често — не. Някои ги застрелваха червеноордците, а други просто изчезваха…
— До пролетта не ме чакай — продължава Муртаза. — Наглеждай майка ми.
Зулейха гледа грапавата шуплеста овча кожа, опъната между мощните плещи на мъжа й.
— Ще взема кобилата. — Муртаза примлясква и Сандугач послушно ускорява крачка. — Може да изядете кончето.
Малкото бърза след майка си, като закачливо повдига крачета ту напред, ту назад — играе му се.
— Тя няма да го преживее — казва Зулейха на гърба на Муртаза. — Майка ти няма да го преживее, викам.
Гърбът мрачно мълчи. Копитата на Сандугач глухо чаткат по снега. Някъде в гората насмешливо крещят свраки. Муртаза сваля от главата си рунтавия малахай и изтрива блестящия си неравен череп — от гладката розова кожа се вдига едва видима пара.
Разговорът е приключен. Зулейха се извръща. Никога досега не е оставала сама. Кой ще й казва какво да прави и какво да не прави? Ще й се кара за лошо свършена работа? Ще я защитава от червеноордците? Ще я храни в края на краищата? Да не би Вампирица да е сгрешила? Старицата ще остане в къщата не с любимия си син, а с презряната снаха? И Алла, какво ли още ги чака?
Внезапно като порив на вятъра ги настига пеене. Досега в ушите звучеше само жалното скрибуцане на плазовете, а вече се чува уверен мъжки глас. Красив, дълбок, някъде далече в гората. Думите са руски, мелодията е непозната. На Зулейха й се ще да послуша, но Муртаза, кой знае защо, припряно пришпорва Сандугач.
От нийде няма избавление,
от бог, ни цар, ни господар,
във нас е нашето спасение,
в борбата, водена със жар!
Зулейха знае руски доста добре. Разбира, че думите на песента са хубави — за свободата и за спасението.
— Скрий лопатите — процежда Муртаза през зъби.
Зулейха бързо увива лопатите с чувалите, отгоре ги прикрива с полите си.
Сандугач тича в тръс с лекота, но все пак недостатъчно бързо — нагажда се към неравния бяг на кончето. И гласът приближава, настига ги.
Крадецът плячката не връща,
ни властелинът свойта власт,
но ний сме армия могъща,
кой би се мерил днес със нас?
Това е песен на работещ човек, решава Зулейха — на ковач или леяр. Вече е ясно, че човекът върви след тях по горския път и скоро ще се покаже иззад дърветата. На колко ли години е? Сигурно е млад — много сила има в гласа му, много надежда.
Бой последен е този,
дружно вси да вървим!
С Интернационала
света ще обновим!
В далечината между дърветата трептят тъмни бързи силуети. И ето че на пътя се показва малък конен отряд. Води го мъж — стойката му е лека, изправена, отдалече се вижда, че нито е ковач, нито леяр — воин е. Като се приближават още малко, се забелязват и широките зелени нашивки върху сивия шинел, на главата си носи заострен платнен шлем с тъмночервена звезда. Червеноордец. Точно той пее.
Крадецът плячката не връща,