ни властелинът свойта власт,
но ний сме армия могъща,
кой би се мерил днес със нас?
Аллах е наградил Зулейха с прекрасно зрение. На ярката слънчева светлина тя съзира непривично гладкото за мъж лице на червеноордеца (нито мустаци, нито брада — с една дума, като момиче). Очите под козирката на шлема изглеждат тъмни, а равните бели зъби — направени от захар.
Но стига толкова търпение,
ний старий свят ще разрушим.
Във нас е нашето спасение,
с борба ще се освободим!
Червеноордецът е вече съвсем близо. Присвива очи на слънцето, бръчиците му тичат от ъгълчетата на очите до дългите платнени уши на будьоновката. Усмихва се на Зулейха, безсрамникът. Тя притваря очи, както е редно за омъжена жена, крие брадичката си по-дълбоко в шала.
— Ей, стопанино, далече ли е до Юлбаш?
Без да отмества натрапчивия си поглед от Зулейха, червеноордецът се приближава плътно до шейната — тя усеща горещия солен мирис на коня му.
Муртаза, без да се обръща, продължава да пришпорва Сандугач.
— Абе ти глух ли си, или какво?
конникът леко притиска с пети задницата на коня и с два скока изпреварва шейната.
Внезапно Муртаза шибва с поводите гърба на Сандугач и тя се устремява напред, сблъсква се с коня на военния. Конят развълнувано цвили, отстъпва и потъва със задните си крака в крайпътна пряспа, като размесва снега.
— Или си сляп?!
Гласът на червеноордеца звънти от гняв.
— Уплашил се е селякът, бърза да се скрие под полата на майка си. — конният отряд настига шейната и един смугъл мъж с лъскав златен зъб под насмешливо вдигнатата горна устна нагло шари с поглед по шейната. — Контингентът е плашлив!
Колко са тук? Колкото пръстите на двете ръце, не повече. Здрави, яки мъже. Един е с шинел, друг просто с кожух, стегнат в кръста с широк рижав колан. На всеки гръб — винтовка. Щиковете им току проблясват на слънцето, чак дразнят очите.
Има и една жена. Устните й са като червени боровинки, бузите й — като ябълки. Седи наперено на седлото с високо вдигната глава и изпъчени гърди — дава повод да й се любуват. Дори и под кожуха се вижда: такива гърди биха стигнали за трима. С една дума — кръв и мляко.
Конят на червеноордеца най-сетне се измъква и отново се връща на твърдия път, а ездачът му хваща Сандугач за юздата. Шейната спира, Муртаза пуска поводите. Не гледа към конниците, крие мрачния си поглед.
— Е? — пита заплашително червеноордецът.
— Ама те изобщо не разбират руски, другарю Игнатов — обажда се възрастен военен с дълъг белег през половината лице.
Белегът е бял и съвсем равен, като опъната връв. От сабя ще е, досеща се Зулейха.
— Не разбират, значи…
Червеноордецът Игнатов внимателно оглежда коня, сврялото се под корема му жребче и самия Муртаза.
А той мълчи. Малахаят е нахлупен над челото — очите му не се виждат. От побелелите му ноздри излита къдраво облаче плътна пара и покрива със скреж мустаците му.
— Нещо си много мрачен, братко — замислено произнася Игнатов.
— Може жена му да го е нахокала! — блясва със златния си зъб смуглият и намига на Зулейха първо с едното си око, а после и с другото. Бялото на очите му е мътно като овесена каша, а зениците му са мънички като точици. Отрядът се смее. — Татарките са доста серт! Не прощават! Така ли е, зеленоочке?
Само баща й я наричаше зеленоочка като дете. Много отдавна. Зулейха вече е забравила какъв цвят са очите й.
В отряда се смеят по-силно. Втренчени в нея, я разглеждат десетина чифта дръзки и насмешливи очи. Тя моментално прикрива пламналите си бузи с края на шала.
— Може да са серт, но не са особено красиви — лениво отронва гърдестата жена и се обръща на другата страна.
— Е, не могат да се мерят с тебе! — глумят се червеноордците.
Зулейха чува как трудно, с усилие диша мъжът зад гърба й.
— Млъкнете! — Игнатов продължава да разглежда придирчиво Муртаза. — И къде си ходил толкова рано, стопанино? Че и с жена си. Гледам, не си събирал дърва. Да не си загубил нещо в гората? Ама не си крий очите де. Виждам, че всичко разбираш.
В тишината конете пръхтят високо, бият с копита. Зулейха не вижда, но чувства как бръчката на челото на Муртаза става по-дълбока, врязва се в черепа му, а трапчинката на брадичката му трепери като плувка на въдица, когато кълве риба.
— Копали са гъби под снега. — смуглият повдига с щика полите на Зулейха, лопатите се показват изпод чувалите. — Ама не са събрали много!
Повдига един чувал на острието на щика и го разтърсва във въздуха.
Подхилванията в отряда прерастват в бурен смях. От чувала в скута на Зулейха падат няколко едри жълти зърна и смехът секва като отрязан с нож.