Загледана в скута си, Зулейха сваля ръкавиците и притеснено събира зърната в шепа. Конниците мълчаливо заобикалят шейната, обграждат я. Муртаза бавно посяга към брадвата, затъкната на кръста му.
Игнатов хвърля поводите на приближилия се войник и скача от коня. Приближава се до Зулейха, хваща юмрука й и го разтваря със сила. Отблизо се вижда, че очите му изобщо не са тъмни, а светлосиви като речна вода. Красиви очи. А пръстите му са сухи, неочаквано горещи. И много силни. Юмрукът на Зулейха поддава, разтваря се. В ръката й са дългите, гладки, медено светнали на слънцето зърна. Отбраната пшеница за посев.
— Гъби, значи… — тихо казва Игнатов. — А може би друго си копал в гората, кулашка гнидо?
Изведнъж неподвижният като камък Муртаза рязко се обръща към шейната и се вперва с омраза в очите на Игнатов. Сподавеният му дъх клокочи в гърлото, брадичката му се тресе. Игнатов разкопчава кобура на кръста си и вади черен револвер с дълга хищна цев, насочва го към Муртаза и дръпва петлето.
— Няма да дам! — хрипти Муртаза. — Този път няма да дам нищо!
Замахва с брадвата. Винтовките дружно изтракват. Игнатов натиска спусъка — гръмва изстрел, ехото го разнася из гората. Сандугач цвили уплашено. От елата литват свраки и с гръмки крясъци се понасят над дърветата. Тялото на Муртаза пада в шейната с нозе към кобилата и лице надолу. Шейната се разтърсва.
Дузина винтовки гледат към Зулейха: черните дупки на цевите им под проблясващите игли на щиковете. От револвера се вдига синкав дим. Горчиво мирише на барут.
Зашеметеният Игнатов гледа проснатото в шейната неподвижно тяло. Изтрива горната си устна с опакото на стисналата револвера ръка, прибира оръжието в кобура. Взема падналата от ръката на стопанина си брадва и с размах я забива в задната част на шейната — току до главата на Муртаза. После скача на седлото, бързо пришпорва коня си и без да се оглежда, с всичка сила полита напред. Снежен прах се вдига изпод копитата.
— Другарю Игнатов! — вика подире му военният с белега. — Ами жената?
Игнатов махва с ръка: остави я!
— НӚ ти сега едни гъби, зеленоочке — издава напред широката си устна смуглият.
Конниците потеглят след командира си. Отрядът заобикаля шейната, както вълните — остров. Кожусите с къдрави яки, рунтавите шапки, сивите шинели, червените лампази отплуват покрай нея и се понасят подир конника с островърхата будьоновка. Скоро тропотът от копита стихва. Зулейха остава сама сред горското безмълвие.
Тя седи неподвижно с ръце на коленете си, стиснала в юмруче пшеничните зърна. Пред нея е простряно могъщото тяло на Муртаза. Той е разперил нашироко ръце и крака, обърнал е удобно глава, проснал е дългата си брада на дъските. Спи, както си е свикнал на сякето — няма място дори за дребничката Зулейха.
Вятърът прокарва пръсти през върховете на дърветата. Някъде в гората скърцат борове. След два часа изгладнялото конче намира с бърни вимето на майка си и суче мляко. Сандугач навежда глава умиротворено.
Слънцето се търкаля без бързане по небосклона, после бавно потъва в големите снежни облаци, нахлуващи от изток. Свечерява се. От небето забръсква сняг.
Недочакала обичайното подканяне от стопанина си, Сандугач прави плаха стъпка напред. После втора, трета. Шейната изскърцва силно и потегля. Кобилата крачи по пътя за Юлбаш, веселото сито жребче скача до нея. Мястото на коларя е празно, поводите лежат отпред. В шейната, с гръб към кобилата, седи Зулейха и гледа с невиждащи очи отдалечаващата се гора.
На пътя, там, където шейната бе стояла цял ден, още личи малко, колкото кравай, гъсто червено петно. Снегът вали и бързо го засипва.
След време, въпреки всички усилия, Зулейха така и няма да си спомни как се е добрала до вкъщи. Как е оставила неразпрегнатата кобила в двора, как е хванала Муртаза под мишниците и го е завлякла в къщата. Колко тежко е било огромното вкочанено тяло на мъжа й, колко силно са чаткали петите му по стълбището.
Беше му разбухнала възглавницата (да е по-висока, както той обича), беше го съблякла и положила на сякето. Беше легнала до него. Лежаха така дълго, цяла нощ.
Цепеницата, която Муртаза е хвърлил в печката още сутринта, отдавна е изтляла, гредите на изстиващата къща вече пукат от студа. Счупеното вчера стъкло се е дочупило съвсем и се е изсипало на пода с плосък стъклен звън, а в голия квадрат нахлува зъл вятър, примесен с бодлива суграшица. А те продължават да лежат рамо до рамо и да гледат с широко отворени очи към тавана — в началото тъмен, после обилно залят от бяла лунна светлина, после отново тъмен. За първи път Муртаза не я пъди в женската част. Това е толкова чудно. И чувството на безмерно учудване е единственото, останало в паметта на Зулейха от оная нощ.