А когато краят на небето тревожно поаленява от предчувствието за мразовито утро, на вратата се чука. Чукането е силно, сърдито, настойчиво. Така зло и упорито чука умореният стопанин, прибрал се вкъщи и изненадан, намерил дома си заключен отвътре.
Зулейха чува шум — далечен, едва различим, като през пухена завивка. Но няма сили да откъсне очи от тавана. Нека Муртаза стане и отвори. Това не е женска работа — да отваря портата по нощите.
Резето изскърцва, пуска неканените гости. Дворът се изпълва с гласове и конско цвилене. Няколко високи силуета прекосяват още тъмния двор. Вратата на пруста хлопва, след това — и вратата на къщата.
— Ама че студ! Да не са измрели всички?
— Я запали печката! Ще се вледеним, по дяволите.
Тропот на подковани ботуши по замръзналите дъски. Те скърцат силно, ужасено. Вратичката на печката издрънчава. Драсване на кибритена клечка и остър мирис на сяра. Разгарящият се огън пращи.
— Ама къде са стопаните?
— Ще ги намерим, не се безпокой. Я по-добре да огледаме.
Фитилът на лампата премигва, разгаря се — по стените играят разкривени черни сенки — и ето че мека топла светлина изпълва къщата. Над Зулейха се навежда лице с широк нос, загрозено от едри белези от сипаница.
Председателят на селсъвета — Мансурка Репея. Държи газената лампа точно пред лицето си и затова кръглите белези от шарката изглеждат дълбоки, като изгребани с лъжица. Гледа делово Зулейха. Мести поглед към безжизненото лице на Муртаза, озадачено оглежда черното спечено петно на гърдите му, объркано подсвирва.
— Дошли сме при мъжа ти, Зулейха…
Пред устата на Мансурка разцъфва къдраво мразовито облаче. Той говори руски със силен акцент, но ясно и бойко. По-добре от Зулейха. Отракал се е, докато е бъбрил с червеноордците.
— Ставай, трябва да поговорим.
Зулейха не знае това наяве ли е, или е сън. Ако е сън, защо светлината я дразни така? Ако е наяве, защо звуците и миризмите идват толкова отдалече, като че от зимника?
— Зулейха! — Председателят я разтърсва за рамото, първо леко, после по-силно. — Ставай, жено! — закрещява накрая високо и ядосано на татарски.
Тялото й откликва на познатите думи, както конят — на удар с поводите. Зулейха бавно спуска краката си на пода, сяда на сякето.
— Ха, така. — Мансурка удовлетворено минава отново на руски. — Другарю упълномощен, готово!
В центъра на къщата стои Игнатов — с ръце на колана, широко разкрачен. Без да поглежда Зулейха, той вади от твърдия кожен планшет омачкан лист хартия и молив. Оглежда се ядосано:
— Ама това на какво прилича? В толкова къщи — нито маса, нито пейка. Как да напиша протокола?
Председателят припряно потупва с длан капака на горния сандък до прозореца.
— Ето, тук може.
Игнатов се настанява някак си върху сандъците, ленената каплау се набира под едрото му тяло, смъква се на пода. Той сгрява ръцете си с дъх, намокря със слюнка края на молива и дращи с него по листа.
— Още не са възприели социалистическия бит — бъбри с извинителен тон Мансурка, като придържа сандъците, които всеки момент ще се плъзнат в различни посоки. — Езичници, какво да ги правиш.
Изведнъж от женската половина се разнася шум от счупени съдове, звън от нападали медни легени. Кокошките кудкудякат уплашено. Някой вбесено псува на висок глас, оплетен в гънките на чаршауто — от там сред облак от перушина изскача смуглият, стиснал под двете си мишници паникьосани кокошки, които вдигат ужасна врява.
— Ето те и тебе, зеленоочке! — възкликва радостно той, като вижда Зулейха. — Разрешете-позволете! — Без да изпуска двете кудкудякащи кокошки, мимоходом, с бързо движение на фокусник измъква изпод Игнатов дантелената паяжина на покривалото. — После ще взема и сандъците…
Под сърдития поглед на Игнатов отстъпва заднешком към вратата и изчезва, като оставя след себе си вихрушка от пера.
Игнатов приключва с писането и оставя молива върху запълнения протокол.
— Нека се разпише.
Листът се белее върху сандъка като постлан тастъмал.
— Това какво е? — Зулейха бавно премества погледа си към председателя. — Мансурка, това пък защо?
— Колко пъти съм повтарял: трябва да ми казваш „другарю председател“! Ясно ли е? — Мансурка ядно вирва брадичка, просветваща през рижата му брада. — Учиш ги на новия живот, учиш ги, а полза никаква…Изселваме ви… — Той недоволно поглежда към сякето, където се тъмнее могъщото тяло на Муртаза. — …Тебе. Като кулашки елемент първа категория. И контрареволюционен активист. Партийното събрание го утвърди. — Мансурка сочи с късия си пръст листа на сандъка. — А къщата я вземаме за селсъвет.