— Я не ме мотай с тия нови думи! Кажи го човешки, другарю Мансурка, какво става?
— Не, ти ми кажи! Защо собствеността на твоя Муртаза и досега не е колективна? Против властта ли вървите, изедници?! Езикът ми изсъхна да ви агитирам. Защо кравата ви не е в колхоза?
— Нямаме крава.
— Ами конят?! — Мансурка кима към прозореца. На двора се вижда все още неразпрегнатата Сандугач, жребчето се вре в краката й. — Два коня.
— Ама те са си наши.
— Да бе, наши… — имитира я. — Ами мелачката?
— Че как без нея? Я си спомни колко пъти сме ти я давали назаем!
— Ами това е то — присвива той и без това тесните си очи. — Давате под аренда оръдия на труда. Сигурен признак за закоравял, непоправим кулак!
Мансурка свива дребната си ръка в зъл жилест юмрук.
— Простете-извинете! — върналият се смугъл мъж измъква изпод главата на Муртаза куп възглавници с бродирани калъфки (главата изтропва на сякето), дръпва перденцата от прозорците, пешкирчетата — от стените и изнася в протегнатите си ръце огромен куп спално бельо, възглавници, одеяла. Без да вижда нищо пред себе си, отваря с ритник жално изохкалата входна врата.
— Я по-внимателно, не си си вкъщи! — виква подире му Мансурка. Нежно погалва изпъкналите трупи, резбованите рамки на прозорците. Напипва дълбок белег от брадва и съкрушено цъка с език. — Допри си ръката, Зулейха, не ни бави.
Въздъхва кротко, приятелски, без да откъсва влюбения си поглед от дебелите гладки трупи, щедро запълнени със солидно космато кече.
От вратата отново наднича смуглият с възбудено светнали очи:
— Другарю Игнатов, там от кравата, такова… останало е само месото. Вземаме ли го?
— По опис — мрачно процежда Игнатов и става от сандъка. — Колко още… ще се занимаваме с политпросвета?
— Какво ти става, Зулейха — укорно смръщва редките си вежди Мансурка. — Другарите са дошли чак от Казан. А ти ги бавиш…
— Няма да подпиша — казва тя на пода. — И никъде не тръгвам.
Игнатов се приближава до прозореца, потропва с кокалчетата на пръстите по стъклото и кима на някого отвън. Дъските под краката му стенат тънко и продължително. Стои върху суджуците, а не го знае, мисли си Зулейха.
Скоро в къщата нахълтва и военният с белега. От дългото стоене на студа лицето му е станало тъмночервено, а белегът — съвсем бял.
— Има пет минути да си събере багажа — кима към Зулейха Игнатов.
Неуморният мургав мъж оглежда за последно голата, сякаш пустееща къща, да не би да е пропуснал ценна плячка. Накрая подхваща с острието на щика висящата високо над входа ляухе — опитва се да я свали. Витиеватата бродерия от арабски букви се разтяга и набръчква под стоманеното острие.
— Това им е вместо икони — тихо подхвърля някак настрани военният с белега.
— Да не смяташ да се молиш?
Игнатов втренчено гледа смуглия, ноздрите му потръпват от отвращение, и излиза навън.
— Ето ти нӚ, а казвахте, че са езичници… — подсмърча смуглият и забързва подир командира.
Изтерзаната ляухе остава да виси на мястото си. Веднъж молла хазрет беше обяснил на Зулейха смисъла на изречението: „Не подобава на една душа да умира другояче, освен с позволението на Аллах, според записаното с определения срок“.
— И да не подпишеш, все едно ще тръгнеш — казва Мансурка на Зулейха.
И многозначително сочи високата фигура на военния. Той се мотае из къщата, оглежда я и закача с щика оголените пръти на лавиците под тавана.
Зулейха коленичи пред сякето, докосва с чело студената и корава ръка на Муртаза. „Съпруже мой, отреден ми от Всевишния да ме направляваш, да ме храниш и защитаваш, какво да правя?“
— А Муртаза ще го погребем, както си е редно, по съветския обичай — успокоява я председателят, като любовно поглажда избелените грапави страни на печката. — Все пак беше толкова добър стопанин…
Стоманеното острие докосва Зулейха — приближилият се отзад военен леко я потупва по рамото с щика. Тя върти глава: няма да тръгна. И тутакси нечии силни ръце я подхващат, вдигат я във въздуха. Зулейха размахва ръце и крака като капризно пеленаче в ръцете на възрастен, шалварите се мяркат под полите й, но военният я е стиснал здраво, чак я боли.
— Не ме пипай! — вика Зулейха под тавана. — Това е грях!
— Ще тръгнеш ли сама? Или да те нося? — пита някъде отдолу грижовният глас на Мансурка.
— Сама.
Военният внимателно пуска Зулейха. Краката й се приземяват на пода.
— Аллах ще те накаже — подхвърля тя на Мансурка. — Всички ви ще накаже.