И почва да си събира нещата.
— Облечи се по-топло — съветва я Мансурка, докато хвърля дърва в печката и собственически рови в жарта с ръжена. — Да не замръзнеш.
Скоро нещата й са събрани във вързоп. Зулейха стегнато увива главата си в шала и плътно загръща кожуха. Взема от полицата на печката завития в кърпа кравай и го пуска в единия си джоб, в другия прибира отровената захар от перваза. До прозореца остава мъничко мъртво телце — едно мишле се е полакомило през нощта.
Готова е за път.
Спира се пред вратата и обхожда с поглед съсипаната къща. Голи стени, непокрити прозорци, на мръсния под — два-три стъпкани тастъмала. Муртаза лежи на сякето, вперил заострената си брада в тавана. Не гледа към Зулейха. „Прости ми, съпруже мой. Не те напускам по собствена воля.“
Силен шум от скъсан плат — Мансурка къса завеската, отделяща мъжката част в къщата от женската, и доволно потрива ръце. Пред погледа на всеки, който влезе, безсрамно се показват счупени стомни, изпотрошени сандъци, останки от кухненски съдове. Позор.
Изчервена от непоносимия срам, Зулейха навежда очи и изскача в пруста.
Изгревът пламти в небето.
Насред двора се извисява огромна купчина покъщнина: сандъци, кошове, съдове, инструменти… Смуглият, пъшкайки от напрежение, измъква от хамбара тежка дялана люлка.
— Другарю Игнатов! Вижте! ще я вземаме ли?
— Глупак.
— Мислех, че по опис… — обижда се оня, а после, все пак събрал смелост, мята люлката на самия връх на купчината. — Колко нещо са натрупали, тури му пепел!
— Затова пък сега всичко е на колхоза.
Мансурка грижовно вдига паднала кошница и внимателно я връща на мястото й.
— Аха. Наше е. Народно.
Смуглият се усмихва широко и незабелязано пъхва в джоба си ленена покривчица.
Зулейха слиза по стъпалата пред къщата, сяда в шейната — по навик с гръб към коня. Застоялата се през нощта Сандугач вдига глава.
— Зулейхааа! — разнася се нисък пресипнал глас от къщата.
Всички се обръщат към вратата.
— Покойникът оживя — високо шепне в тишината смуглият и тайно се кръсти, отстъпвайки заднешком към хамбара.
— Зулейхааа! — отново се носи от къщата.
Игнатов вдига револвера. Люлката се отвързва от купчината и се сгромолясва на земята, с трясък се разпада на части. Вратата се отваря със скърцане, на прага стои Вампирица. Дългата й нощна риза се вее, устните злобно треперят. Вперила се е в гостите с кръглите си бели дупки, в едната си ръка държи бастуна, в другата — цукалото.
— Къде си се запиляла, мокра кокошко?!
— По дяволите! — поема си дъх смуглият. — Замалко да побелея.
— Я гледай ти, дъртата вещица е жива.
Мансурка трие с длан изпотеното си чело.
— Тази пък коя е?
Игнатов прибира револвера в кобура.
— Майка му. — Мансурка разглежда бабата и подсвирва от възторг. — поне на сто години е, не по малко.
— И защо я няма в списъците?
— Че кой да знае, че тя още…
— Зулейхааа! Само чакай, Муртаза добре ще те нареди!
Вампирица гневно вирва брадичка, бастунът й трепери. С широк жест изхвърля съдържанието на цукалото пред себе си. Сините цветчета проблясват върху млечния порцелан. Мътната течност лети като точно прицелена плюнка и по шинела на Игнатов плъзва голямо тъмно петно.
Военният бързо вдига винтовката, но Игнатов махва с ръка: остави! Мансурка припряно отваря вратата и Игнатов с гримаса скача на коня и излиза от двора.
— Да я прибера ли? — виква подире му военният.
— Само живи покойници ни липсват в обоза! — се дочува от улицата.
— Какво се мотаеш? — военният скача на седлото и нетърпеливо гледа Зулейха. — Тръгваме!
Тя се оглежда недоумяващо, премества се на мястото на коларя и хваща тежките поводи. Обръща се към свекърва си.
— Кожата ще ти съдере моят Муртаза! — хрипти от прага Вампирица, а вятърът развява тъничките връвчици на леките й бели плитки. — Зулейхааа!
Сандугач потегля, жребчето — след нея. Зулейха излиза от двора.
Смуглият язди последен. Вдига глава и вижда наредените по голямата порта жълтеникави замръзнали черепи: конска муцуна е оголила дългите си редки зъби, бик се пули упорито с черните си очни дупки, овен е навил вълнистите си рога като две змии.
— Не, все пак са си езичници — решава той и забързва подир останалите.
— Моят Муртаза ще те убие! Ще те убие! Зулейхааа! — носи се подире им.
Мансурка Репея се подсмихва. Той заключва вратата отвън, нежно потупва с длан здравите, добре напаснати крила на портата (не, трябва да се направят по-яки резета!) и забързва към вкъщи — да се наспи. Шега ли е: петнайсет двора само за една нощ. Той още не знае, че двама го причакват в засада край дома му — ще го притиснат до оградата, ще дъхнат жар в лицето му и ще изчезнат, а той така и ще остане да виси на дъските като неподвижен чувал, закован с два криви сърпа, оцъклил изумените си стъклени очи към утринното небе…