Шейната на Зулейха се влива в дългия керван с други разкулачени. Потокът тече по главната улица на Юлбаш към края му. От двете му страни — конници с винтовки. Сред тях е и бузестата гърдеста жена, дето беше сутринта в гората.
— Какво, другарю Игнатов — закачливо вика тя, оглеждайки Зулейха. — По-лесно ли е да разкулачваш жени?
Игнатов не й обръща внимание, носи се в тръс напред.
Портата на мъжовата къща се отдалечава, смалява се, разтваря се в тъмата на улицата. Зулейха извърта шия и я гледа, гледа, няма сили да си откъсне погледа.
— Зулейхааа! — носи се оттам.
В прозорците от двете страни на улицата са бледите лица на съседите с широко отворени очи.
Ето го и края на селото.
Напускат Юлбаш.
— Зулейхааа! — носи се вече едва чуто.
Керванът от шейни се изкачва по хълма. Пръснатите къщи на Юлбаш тъмнеят в далечината.
— Зулейхааа! — вие вятърът в ушите й. — Зулейхааа!
Тя обръща глава напред. От върха на хълма проснатата в ниското равнина прилича на гигантска бяла покривка, по която ръката на Всевишния е пръснала перлите на дърветата и лентите на пътищата. Керванът с разкулачените като тънка копринена нишка се е проточил отвъд хоризонта, над който тържествено се възкачва алено слънце.
Част втора
Накъде?
На път
Хубава жена.
Игнатов язди в началото на кервана. От време на време спира и пропуска отряда напред, като внимателно оглежда всеки — и навъсените кулаци в шейните, и своите зачервени от студа юнаци. После отново ги изпреварва — обича да е пръв. А пред него да са само безкрайният мамещ простор и вятърът.
Опитва се да не гледа жената, да не си въобрази нещо. Но как да не я гледаш, като формите й са такива, че сами ти се навират в очите?! Сякаш не седи на кон, а на трон. При всяка стъпка се полюлява на седлото, демонстрира гъвкавата си талия и пъчи стегнатите си в белия кожух гърди, сякаш все кима и повтаря: да, другарю Игнатов, да, Ваня, да….
Той се изправя на стремената и придирчиво оглежда течащия покрай него керван изпод козирката на дланта си — като че се пази от слънцето. Всъщност така прикрива погледа си, който непослушно все прилепва към Настася. Това е името й.
Поскърцващите шейни плават по снега. От време на време изпръхтява кон и от муцуната му, покрита с причудливи шарки от скреж, се вдига облаче пара.
Свиреп на вид мъж с черна рошава брада води нервно и злобно кобилата си. Зад гърба му седи жена, увита в шал до веждите, в ръцете й — две вързопчета кърмачета, до нея — пъстро ято дечица. „Ще ви убия!“ — крещеше мъжът, когато отидоха до къщата му да го приберат, нахвърли се срещу Игнатов с вила. Като насочиха винтовките към жена му и децата му, дойде на себе си, омекна. Не, Игнатов с вила не можеш го уплаши…
Възрастен молла несръчно държи поводите с обърнати наопаки вълнени ръкавици. Личи си, че през целия си живот не е държал в ръце нещо по-тежко от книга. Стегнатите къдрици на скъпия астраганен кожух лъщят на слънцето. Такъв кожух няма да стигне до местоназначението си, помисля си равнодушно Игнатов: ще му го свалят от гърба — или в разпределителния пункт, или някъде по пътя. Нямало e защо да се докарва — не е тръгнал на сватба, я… Жената на моллата седи отзад като тежка печална камара. В ръцете си крепи изящна клетка, завита с покривало: взела е любимата си котка. Глупачка.
Игнатов поглежда следващата шейна с известно неудобство. На пръв поглед какво толкова: убил някакъв човек, оставил жената без мъж. И друг път се е случвало. При това онзи сам си беше виновен — нахвърли му се с брадвата като луд. А искаха само да попитат за пътя… Но противното чувство, от което го присвива стомахът, не го напуска. Дали пък не е жалост? Тази жена е толкова дребничка, толкова деликатна. И лицето й е бледо, нежно — като хартиено. Ясно е, че няма да издържи пътуването. С мъжа си би могла, но така… Излиза, че Игнатов е убил не само мъжа й, все едно е убил и нея.
Докъде я докара — да жали кулаците.
Докато го задминава, дребната жена вдига поглед. Ох, какви зелени очища, майко мила!.. Конят бие с копито, танцува на място. Игнатов се обръща на седлото, за да разгледа по-добре жената, но шейната й вече е отминала. В задната й част още личи черна ивица — дълбокият белег от брадва, оставен от него вчера.