Той се заглежда в белега, а с тила си вече усеща приближаването на рижия кон, към чиято буйна грива често-често се привежда пищната, напращяла изпод дрехите гръд на Настася, сякаш с всяко движение крещи пред цялата равнина: да, Ваня, да, да, да…
На тази Настася й хвърли око още на сбора.
Сутрин мобилизираните новобранци обикновено се събираха на двора, точно под прозорците му: два дни слушаха агитационни речи и се упражняваха с винтовките, а на третия с документа в ръка потегляха към задачите под ръководството на сътрудник за особени поръчения на ГПУ[6]. А на следващата сутрин в двора вече чакаше нова партида. Идваха много доброволци, на всички им се щеше да се приобщят към новата линия. Случваха се и жени, макар че те, кой знае защо, предпочитаха да се записват в милицията. И правилно. ГПУ е мъжка, сериозна работа.
Да вземем например Настася. Като се появи, и цялата работа на двора спря. На новобранците им изтекоха очите, вратовете им се изкривиха като на мършави пилета, слушаха инструктора с половин ухо. А и той самият се измъчи, плувна в пот, докато обясняваше устройството на винтовката (Игнатов го виждаше добре от кабинета си). Криво-ляво обучиха отряда, изпратиха го да действа и въздъхнаха с облекчение. Но споменът за красивата жена остана като сладък хлад в корема.
Онази вечер Игнатов не отиде при Илона. На нея уж всичко й беше наред — не беше прекалено млада (животът я беше поочукал, не се големееше), нито пък прекалено стара (все още беше приятна за гледане), и с хубаво тяло (имаше какво да се пипне), и го гледаше в устата, не можеше да му се нарадва, и стаята й в комуналната квартира беше голяма, дванайсет метра. С една дума, да живееш и да пееш. Тя така му и каза: „Живейте с мене, Иване!“. А какво излезе: не му се ще и това е!
Докато се въртеше на твърдия креват в общежитието, слушаше хъркането на съседите си по стая и размишляваше за живота. Не е ли подло да мислиш за нова жена, докато старата още се надява, чака го, сигурно вече оправя възглавниците? Не, реши той, не е подло. На човека затова са му дадени чувства, за да пламти. Ако няма чувства, ако са отлетели — защо да разпалва угасналите въглени?
Всъщност Игнатов не беше женкар. Строен, представителен, идеен — обикновено жените сами го забелязваха, опитваха се да му се харесат. Но той не бързаше да се събере с някоя, нито да си даде сърцето. Жените в живота му — срам го беше да си признае — се брояха на пръстите на едната му ръка. Някак все не му беше до това. През осемнайсета се записа в Червената армия и като тръгна: първо Гражданската война, после колеше басмачите[7] в Средна Азия…
Може би и досега щеше да върти сабя из планините, ако не беше Бакиев. По онова време той вече беше голям човек в Казан. Дългият като върлина рижав Мишка се превърна във важния Тохтамиш Мурадович, със солиден бръснат череп и златно пенсне в предния джоб. Точно той върна Игнатов в родната Татария. Връщай се, вика, Ваня, страшно ми трябват доверени хора, няма да се оправя без тебе. Знаеше, хитрецът, с какво да те върже. И Игнатов се върза — дотърча в родния край да помага на приятеля си.
Така започна работата му в Казанското ГПУ. Тя не беше особено интересна (разни документи, събрания, едно-друго), но вече нямаше смисъл да се тюхка… Скоро се запозна с машинописката от кантората на „Болшая Проломная“. Тя имаше пълни полегати рамене и печално име — Илона. Чак сега, вече навършил трийсет, Игнатов за първи път усети радостта от дългото общуване с един човек — ходеше при Илона от цели четири месеца. Не че беше влюбен, не. С нея беше приятно, меко — това, да. Но да обича…
Игнатов не разбираше как може да се обича жена. Може да се обичат големите неща: революцията, партията, родната страна. Ама жена? Че как изобщо е възможно да изразяваш с една и съща дума отношението си към толкова несравними величини — все едно да сложиш на двете блюда на везната някаква си фуста и Революцията? Пълна глупост.
Дори и Настася — мамеща, жизнена, но така или иначе, си беше жена. Ще прекараш с нея една-две нощи, пряко сили — половин година, ще задоволиш мъжкото си его и край, стига толкова. Каква любов е това. Само чувства, огън от емоции. Приятно е да гори, но като изгори, духваш пепелта и продължаваш нататък. Затова Игнатов никога не изричаше думата обичам — не я оскверняваше.
Една сутрин неочаквано го викна Бакиев. Дочака, казва, приятелю Ваня, истинска задача. Отиваш на село да воюваш с враговете на революцията, там ги има много. На Игнатов чак сърцето му подскочи от радост: пак на коня, пак в битка! Дадоха му на разположение двама червеноармейци и отряд мобилизирани. А сред тях — в бял кожух, при това на рижав кон — тя, тя, милата… Съдбата ги събира, не може да е друго.