Преди да потеглят, той се отби при Илона, сбогува се хладно. Усетила студенината в очите му, тя веднага се обля в сълзи: „Не ме ли обичате, Иване?“. Той се ядоса, чак й скръцна със зъби: „Майките обичат децата си!“ — и си тръгна. А тя вика подире му: „Ще ви чакам, Иване, чувате ли! Ще ви чакам!“. С една дума, изнесе му цяло представление.
Настася е друга работа. Няма да кърши пръсти и да въздиша. Знае за какво на жените им трябват мъже, а на мъжете — жени…
Ето я, задминава го: гледа го право в очите с широка усмивка, не се срамува. Дръпва с острите си зъбки ръкавицата от пухкавата си ръка, плъзва нежните си пръсти по гривата на коня, оправя заплетените кичури. Гали го.
Игнатов усеща как внезапни горещи тръпки плъзват от тила към врата му и по-надолу, под яката, как потичат по гръбнака му. Отмества поглед, мръщи се: един червеноармеец на пост не бива да мисли за жени. Тя няма да му избяга. И пришпорва коня, препуска към челото на кервана.
Пътуваха дълго. Видяха опашките на други кервани, които също толкова бавно и неумолимо се влачеха из безкрайните хълмове на някогашната Казанска губерния, а сега — Червена Татария, към столицата й — белокаменния Казан. Вероятно и тяхната опашка се мяркаше пред някого, но Игнатов не го знаеше — не обичаше да гледа назад. Нарядко прекосяваха по някое село и местните изнасяха от къщите си хляб, пъхаха го в ръцете на унило прегърбените в шейните си разкулачени. Той не им забраняваше: нека, тъкмо ще изядат по-малко храна на държавата в Казан.
Поредният хълм остава зад гърба им (Игнатов вече им загуби броя). Изведнъж сред монотонното скърцане на плазовете се разнася силният вик на мургавия Прокопенко: „Другарю Игнатов! Насам!“.
Игнатов се обръща: равната лента на кервана е разкъсана по средата, сякаш разрязана с нож. Предната част продължава да се движи бавно напред, а задната стои на едно място. Тъмните фигурки на конниците се суетят около мястото на скъсването, нервно пристъпват от крак на крак, махат с ръце.
Игнатов се приближава към тях. Ето я причината — шейната на дребната жена със зелените очища. Впрегнатата в нея кобила стои, ниско навела глава, а жребчето се е настанило под корема й: жадно суче от майчиното виме, простенва, изгладняло е. Онези отзад не могат да продължат — пътят е тесен, може да мине само една шейна.
— Кобилата стачкува — объркано се оплаква Прокопенко и събира черните си вежди като стрехичка. — Какво ли не опитах…
Усърдно дърпа кобилата за юздата, но тя тръсва грива и изпръхтява — не иска да тръгне.
— Трябва да изчакаме, докато го нахрани — тихо казва жената в шейната.
Поводите са на коленете й.
— Чака се мъжът у дома — твърдо отвръща Игнатов. — А ние продължаваме.
Скача на земята. Вади от джоба на шинела си събраните за собствения му кон корички хляб, поръсени с бучици едра сива сол, дава ги на упоритата кобила. Тя примлясва с черните си блестящи бърни — яде. Това е то, гледай и се учи… Той гали дългата, обраснала с твърди сиви косми муцуна.
— Милувката укротява и конете.
приближилата се Настася се усмихва широко, на бузите й се появяват трапчинки.
Игнатов дърпа юздата: хайде, мила. Кобилата сдъвква и последната коричка и опърничаво навежда глава към земята: няма да тръгна.
— Сега не можеш я помести — обажда се мълчаливият Славутски и замислено опипва дългия белег на лицето си. — Докато не го нахрани, няма да тръгне.
— Няма да тръгне, казваш…
Игнатов тегли по-силно, после рязко дръпва юздата.
Кобилата жално цвили, оголвайки кривите си жълти зъби, бие с копито. Кончето припряно суче от вимето й, като поглежда Игнатов с тъмните си като сливи очи. Той замахва и с все сила удря с длан кобилата по задницата: тръгвай! Тя цвили по-силно, върти глава, стои. Още веднъж по задницата: тръгвай, ти казвам! Тръгвай, по дяволите! Спрелите наблизо коне се вълнуват, обаждат се тревожно, изправят се на задните си крака.
— Няма да тръгне — упорито повтаря Славутски. — Ако ще да я пребиеш до смърт. Тук работата е друга. тя е майка…
Какво каканиже тая мутра офицерска. Уж от десет години се мотае в Червената армия, а мисленето му още не е наше, не е съветско.
— Ще трябва да отстъпиш на кобилата, а, другарю Игнатов?
Настася повдига вежда и погалва коня си по шията, успокоява го.
Игнатов хваща кончето отзад и го тегли, като се опитва да го откъсне от вимето. То рита с крачета като скакалец и се мушва под корема на кобилата от другата страна. Игнатов пада по гръб в пряспата, а жребчето продължава да суче. Настася се залива от смях и притиска гръд о косматия врат на коня си. Славутски смутено обръща глава.