Игнатов се надига с ругатни, изтръсква снега от шлема, от шинела, от бричовете си. Маха с ръце към продължаващите напред шейни:
— Стооой!
И ето че конниците вече препускат към челото на отряда: стооой! До нова команда — почиваай!
Игнатов сваля будьоновката си, изтрива почервенялото си лице и сърдито стрелва с поглед Зулейха.
— Дори кобилите ви са чиста проба контрареволюция!
Керванът почива, чака едно конче на месец и половина да се напие с майчино мляко.
Когато гъстосинята вечер се спуска над полето, до Казан остава още половин ден път. Налага се да нощуват в съседното село.
Местният председател на селсъвета Денисов — широкоплещест мъж с твърдата походка на опитен моряк, ги приема топло, дори радушно.
— Ще ви организирам хотел първа класа. „Астория!“ Нещо повече даже, „Англетер“! — обещава той, като щедро оголва в усмивка едрите си зъби.
И ето ти — овните блеят оглушително, блъскат се, налитат един на друг, тресат увисналите си уши и се ритат с тънките си черни крака. Разперил ръце, Денисов ги подгонва към кошарата — зад дългата басмена завеска, която дели пространството на две половини. Ситно потропвайки с копитца, последното пъргаво агънце още тича по дървения под. Най-после председателят го хваща за къдравото вратле и го хвърля при останалите; доволно се оглежда, подритва с ботуш миризливите овчи барабонки, гостоприемно разтваря ръце (под разкопчаната яка се виждат райетата на моряшката му фланелка).
— Какво ви казвах, а?
Игнатов вдига глава и се оглежда. Яркият пламък на газената лампа осветява високия дървен таван. Дългите тесни прозорци танцуват около кръглия купол. По тъмните опушени стени още личат дребните вълни от полуизтрити арабски надписи. Нишите зеят като пещери, едва забележимите светли квадрати в тях напомнят за свалените неотдавна ляухе.
Отначало Игнатов не искаше да нощуват в бившата джамия — дано се продъни вдън земя това огнище на мракобесието. А сега си мисли: наистина, защо пък не? Браво на Денисов, че е съобразил. Защо да не използват сградата?
— Има място за всички — продължава да я хвали председателят, като дръпва пъстрата завеса. — Овцете са в женската половина, хората — в мъжката. Може да е отживелица, но е удобно — факт! Първо мислехме да махнем завесата, после решихме да я оставим. При нас тука почти всяка вечер има гости.
Джамията е предадена на колхоза наскоро. Дори острият мирис на овчи тор не е успял да заличи нейният характерен, все още запазен по ъглите аромат — на стари килими и прашни книги.
Премръзналите преселници са се скупчили на входа и уплашено гледат завесата, зад която овцете все още блеят и се блъскат.
— Настанявайте се, граждани разкулачени. — Денисов отваря вратичката на печката и хвърля дърва. — Отначало и моите колхознички се страхуваха да влизат в мъжката половина — шепне заговорнически на Игнатов, — викаха, че било грях. А после свикнаха.
Пръв в джамията влиза моллата с астраганения кожух. Отива до високата ниша на михраба, пада на колене. Няколко мъже тръгват подире му. Жените продължават да се суетят на прага.
— Гражданки! — весело им подвиква седналият до печката председател и златните отблясъци от огъня играят в тъмните му зеници. — Дори и овцете не се плашат. Вземайте пример от тях.
В отговор зад завесата се разнася пронизително блеене.
Моллата се изправя. Обръща се към преселниците и ги кани с ръка вътре. Хората влизат плахо, пръскат се покрай стените.
Прокопенко, седнал до купчина боклуци в ъгъла, си е намерил книга и чопли с нокът красивата платнена корица, украсена с метални шарки — жаден е за знания.
— Моля да не пипате книгите — обажда се председателят. — Много са добри за подпалки.
— Нищо няма да пипаме.
Игнатов гледа сурово Прокопенко, който мята книгата обратно на купчината, като равнодушно свива рамене: хич не ми е притрябвала.
— Слушай, пълномощнико — обръща се Денисов към Игнатов, — нали твойте войничета няма да си приберат някое агънце за вечеря? Колкото кервани с разкулачени съм посрещал, толкова пъти на сутринта има липси. Само през януари — половин стадо — фют! Факт.
— Че това е колхозна собственост! Как може?!
— Добре де… — Денисов се усмихва и шеговито заплашва Игнатов с якия си възлест пръст с черните петна на мазолите. — Че то някой път не успяваш да увардиш всички…
Игнатов успокоително потупва Денисов по рамото: не се бой, другарю! Хубава работа: бивш питерски моряк (балтиец!) и ленинградски работник (ударник!), а сега и двайсет и пет хилядник (романтик!), последвал призива на партията да укрепва съветското село — с една дума, наш човек по всички параграфи, а да мисли такива лоши неща за своите…