Настася обикаля джамията с бавни, лениви стъпки, разглежда свилите се в ъглите преселници. Сваля рунтавата папаха от главата си и тежката й пшеничена плитка се плъзга по гърба й към краката. Жените изохкват (в джамията, пред мъже, при жив молла — с непокрита глава!), закриват с длани очите на малчуганите. Настася се приближава до бумтящата печка и мята кожуха си на нея. Гънките на гимнастьорката й се спускат като опънати струни от високата гръд към широкия колан, толкова пристегнат на кръста, че сякаш всеки момент ще звънне и ще се скъса.
— Тук ще сложим децата — казва Игнатов, без да я гледа.
„Отново ли ги жаля?“ — помисля си ядно. Но веднага се успокоява: може да са кулашки, но все пак са деца.
— Ох, ще замръзна — весело въздиша тя и си взема кожуха.
— Ей сегичка ще ти уредя и сено, хубавице! — намига й Денисов.
След разправии и сподавени викове дечурлигата се наместват някак върху широката печка: някои отгоре й, други до нея. Майките лягат на пода около тях като широк и плътен обръч. Останалите си търсят местенце покрай стените — върху струпаните в ъглите вехтории, връз останките от библиотеки и пейки.
Зулейха открива обгорено парче килим и се настанява на него, облегнала гръб на стената. Досега мислите в главата й са тежки и трудно подвижни като тесто за хляб. Очите виждат, но като през завеса. Ушите чуват, но някак си отдалече. Тялото се движи, диша, но сякаш не е нейното.
През целия ден си мислеше, че предсказанието на Вампирица се сбъдна. Но по какъв страшен начин! Трите огнени фереще — тримата от червената орда, я отнесоха от двора на мъжа й в колесница, а бабата остана с обожавания си син в къщата. Онова, на което Вампирица толкова се радваше и което толкова желаеше, се сбъдна. Дали Мансурка ще се сети да погребе Муртаза до дъщерите му? Ами Вампирица? Зулейха не се съмняваше, че старата няма да изкара дълго след смъртта на сина си. Аллах Всемогъщи, за всичко е волята ти.
За първи път в живота си тя седи в джамия, при това в главната — мъжката половина, недалече от михраба. Изглежда, и това е по волята на Всевишния.
Мъжете пускаха жените си в джамията неохотно, само на големи празници: на Ураза и на Курбан. Всеки петък Муртаза, след като се напареше в банята, зачервен, с грижливо вчесана брада, бързаше в местната джамия за големия намаз, нахлупил на обръснатия си до розов блясък череп зелена кадифена тюбетейка. Женската част — в ъгъла на джамията, зад плътна завеса, в петъците обикновено беше празна. Молла хазрет заръчваше на мъжете да предават съдържанието на петъчните беседи на останалите да шетат по къщите жени, за да не кривват от пътя и да укрепват правата си вяра. Муртаза съвестно изпълняваше поръката: като си дойдеше у дома и седнеше на сякето, изчакваше да утихне шумоленето на мелничката за брашно или дрънченето на съдовете в женската част и подхвърляше през завесата неизменното си: „Бях в джамията. Видях моллата“. Всеки петък Зулейха чакаше тази фраза, защото тя означаваше нещо много по-голямо от думите в нея: всичко на този свят върви както трябва, редът на нещата е несъкрушим.
Утре е петък. Утре Муртаза няма да отиде в джамията.
Зулейха открива с поглед молла хазрет. Той продължава да се моли, седнал с лице към михраба.
— Дежурните да поемат поста си — командва Игнатов. — Останалите да спят.
— Ами ако не ни се спи, другарю Игнатов?
Гърдестата жена, така безсрамно разголила главата си в храма, е взела наръч сено и стои, като че го е прегърнала.
— Щом съмне, ставаме — отговаря той сдържано и на Зулейха, кой знае защо, й е приятно, че командирът е толкова строг с безсрамницата.
Жената шумно въздиша, изпъчва още повече и без това щръкналите си гърди и хвърля сеното недалече от Зулейха.
Дежурните се настаняват върху един обърнат книжен шкаф до входа, щиковете им бодро проблясват в здрача. „От зори, та чак до късен мрак зорко вахтата държи моряк!“ — козирува им на тръгване председателят и пожелава лека нощ на преселниците и овцете. Игнатов дава знак и газената лампа прибира оранжевото си езиче, само крайчецът на фитила тлее едва забележимо в тъмното.
Зулейха напипва хляба в джоба си, отчупва малко, дъвче.
— Къде ни водиш, комисарю? — раздава се в мрака звучният и напевен глас на моллата.
— Където ви праща партията, там и ви водя — отвръща също тъй високо Игнатов.
— А къде ни праща твоята партия?
— Попитай всезнаещия Аллах, нека ти подшушне на ухото.
— Мнозина няма да издържат пътя. На смърт ни водиш, комисарю.