Игнатов пропуска пред себе си последната шейна, оглежда опустелия двор и препуска след кервана, копитата на коня му разпръскват кристалния утринен сняг.
Когато селото остава далече назад, Зулейха се обръща. Върху тънката свещичка на джамията вече се вее като горещ пламък червено знаме.
Председателят на селсъвета Денисов ще работи в селото още половин година. Напролет ще организира колхоз и умело, съвестно ще повиши процента на колективизацията в поверения му населен пункт.
Ще се бори с религията с цялата си душа, по балтийски: по време на свещения месец Рамазан ще организира агитационни шествия около джамията, като опонент на трима служители на култа, ще говори на публичния диспут „Нужна ли е религиозността в съветското общество?“, ще събере и ще изгори всички корани в селото.
Връх в кариерата му на село ще стане придобиването на трактора „Комунар“ за техния колхоз — ще му завиждат всички все още безмашинни съседни села от района. Тракторът ще стане най-ценният и най-охраняван обект на Денисовото стопанство.
Той ще издигне новаторска инициатива: да се преименува езическият празник Сабан туй — Празникът на плуга, отбелязван в татарските села в края на пролетта, в Трактор туй. Инициативата му ще бъде подкрепена от центъра: за тържеството ще пристигне делегация от ЦИК от самия Казан и цял десант кореспонденти на вестници. Но празникът ще пропадне заради повреда в самия трактор. По-късно ще стане ясно, че местната старица абистай от най-добри подбуди решила да подкупи духа на трактора и тайно нахранила мотора с известно количество яйца и хляб, което и причинило повредата. Недоволните другари от ЦИК, както и кореспондентите ще се върнат в Казан с празни ръце, а кариерата на Денисов ще тръгне рязко надолу.
Ще го отзоват от селото и ще го пратят у дома. При връщането си в Ленинград той ще намери стаята си в комуналката безвъзвратно завзета от наплодилите се съседи. В проточилата се отчаяна борба за жилищна площ с домоуправителите той ще започне да посяга към бутилката, а след две-три години ще го изхвърлят от общежитието за пиянство. През трийсет и трета година, по времето на паспортизацията, Денисов ще бъде изселен от Ленинград като лице без регистрация и просто безнадежден алкохолик — първо зад 101-вия километър, след това в Уст-Цилма, а накрая направо край Душкачан, където следите му окончателно ще се загубят сред хълмовете около Байкал.
Кафе
Кой не обича кафе в малки порцеланови чашки?!
Волф Карлович крие лице под одеялото, но продължава да усеща на челото си горещото докосване на слънчевия лъч. След малко трябва да става. Работата не чака.
Скоро в кабинета му шумно ще нахлуе Груня, носеща в старателно изпънатите си ръце поднос с миниатюрна димяща чашка. Сутрин — само кафе и малко парченце шоколад, никаква храна, от нея натежават и мислите, и крайниците. А самият той ще стане, ще дръпне със замах завесата, ще пусне слънчевата светлина да залее стаята. Груня ще огледа с придирчив поглед окачения, готов за обличане син мундир, внимателно ще махне от ръкава му несъществуваща прашинка (с годините свенливото й преклонение пред униформеното му професорско облекло се засилва). И новият ден ще се завърти: лекции, изпити, хиляди възбудени студентски лица…
Волф Карлович праща с енергичен жест одеялото на пода, пръстите на краката му напипват гладката прохладна кожа на домашните пантофи. Завесата прошумолява и отлита встрани, като открива познатия от детинство пейзаж. Еркерът с три високи прозореца е като огромен жив триптих, в който от дълги години старите разклонени липи зеленеят, цъфтят, побеляват от снега и отново цъфтят, отразени в огледалото на Черното езеро.
Сега студът е покрил стъклата с фини шарки. Januar, както щеше да каже баща му, който всяка сутрин хвърляше величествен поглед през прозореца, сякаш се здрависваше със зимния месец.
Преди години това беше кабинетът на баща му и на малкия Волф не му беше позволено да влиза там. Но той се промъкваше тайно и скрит зад гънките на завесата, сплескваше нос о студеното стъкло — любуваше се на езерото.
Сега в кабинета работи той. Дори предпочита да спи тук, на твърдия диван до старинното бащино бюро секретер. На масата са оставени перо и лист хартия — хубавите мисли имат навика да долитат нощем. Вече не помни кога за последно е нощувал в спалнята. Сигурно е било още преди ремонта.
За ремонта отговаряше Груня, както и за всичко, което се случваше в стария професорски дом. Едра, шумна, с дебела като ръка, навита на главата плитка и дебели като крака ръце, Груня с тежка войнишка стъпка бе влязла тук преди двайсет години и Волф Карлович моментално капитулира, с безропотна радост й връчи юздите на управлението на скромното си домакинство, за да потъне изцяло в упоителния загадъчен свят на човешкото тяло.