Сутрините в тази къща обикновено започват така.
Зулейха преглъща с пресъхнало гърло събраната топка гъста слюнка. Нима й се размина? Слиза по стъпалата, като внимателно ги опипва с крак. Изчаква няколко мига.
— Зулейхааа!
Сега е моментът. Свекърва й не обича да вика трети път. Зулейха се спуска към Вампирица — „Идвам, мамо, идвам!“ — и поема от ръцете й тежкото, покрито с топла лепкава влага цукало, както го прави всеки ден.
— Домъкна се най-сетне, мокра кокошко — изръмжава бабата. — Дай ти само да спиш, мързелано…
Муртаза със сигурност се е събудил от шума, може да излезе в пруста. Зулейха стиска под мишница пестила (да не го загуби), напипва с крака нечии валенки и изскача навън. Виелицата бие в гърдите, сграбчва я в плътен юмрук, като напира да я изскубне от мястото й. Ризата й се издува като камбана. През нощта входът на къщата се е превърнал в пряспа, Зулейха слиза по стълбището, като с мъка уцелва стъпалата. Пропада в снега почти до коляно и се потътря към нужника. Бори се с вратата, докато я отвори срещу вятъра.
Излива цукалото в заледената дупка. Като се връща в къщата, Вампирица вече я няма — прибрала се е.
На прага среща сънения Муртаза с газена лампа в ръка. Гъстите му вежди са събрани над носа му, бръчките по омачканите от съня бузи са дълбоки, като издялани с нож.
— Да не си се побъркала, жено? Да излезеш гола в тая виелица!
— Само изхвърлих цукалото на мама и се прибирам…
— Да не искаш пак да се търкаляш болна половината зима? И да стовариш цялата къща на мене?
— Недей така, Муртаза! Изобщо не съм замръзнала. Виж!
Зулейха протяга яркочервените си длани, като здраво притиска лакти към кръста си — пестилът е щръкнал под мишницата й. Дали не се вижда под ризата? Платът е мокър от снега, лепне по тялото.
Но Муртаза е сърдит и дори не я поглежда. Изплюва се встрани, поглажда с разперена длан обръснатия си череп, разресва разчорлената си брада.
— Дай да ям. А като разчистиш двора, се стягай. Ще ходим за дърва.
Зулейха кимва ниско и се шмугва зад завеската.
Получи се! Тя успя! Виж я ти Зулейха, виж я ти мократа кокошка! Ето я плячката й: две смачкани, усукани, слепени корички от най-вкусния пестил. Ще успее ли да ги занесе днес? И къде ли да скрие това богатство? Не може да го остави в къщата: когато ги няма, Упириха рови в нещата им. Ще трябва да го носи със себе си. Опасно е, то се знае. Но днес Аллах май е на нейна страна — дано й провърви.
Зулейха обвива стегнато пестила в дълго парцалче и го завързва на кръста си. Отгоре пуска ризата, над нея навлича сукмана и шалварите. Сплита си плитките, забражда се.
Плътният сумрак зад прозореца над постелята й изтънява, разрежда се с унилата светлина на мрачното зимно утро. Зулейха дръпва перденцето — все пак е по-добре, отколкото да шета на тъмно. Газеничето в ъгъла на печката хвърля по малко полегата светлина към женската част, но пестеливият Муртаза толкова е скъсил фитила, че пламъчето почти не се вижда. Няма страшно, тя може да върши всичко и със завързани очи.
Новият ден започва.
До обяд сутрешната виелица стихва и слънцето надниква от ярко посинялото небе. Тръгват за дърва.
Зулейха седи отзад на шейната с гръб към Муртаза и гледа отдалечаващите се къщи на Юлбаш. Зелени, жълти, тъмносини, те надничат от преспите като ярки гъбки. Високите бели свещи на пушека се разтапят в небесната синева. Снегът хруска апетитно под плазовете на шейната. От време на време бодрата от студа Сандугач пръхти и разтърсва грива. Старата овча кожа под Зулейха я сгрява. А на корема й топли заветният пестил в парцалчето — и той я сгрява. Днес, само да успее да го занесе днес…
Ръцете и гърбът тъпо я наболяват — през нощта е навяло много сняг и Зулейха трябваше дълго да разравя преспите с лопатата, докато разчисти широки пъртини в двора: към големия хамбар, към малкия, към нужника, към зимния обор, към задния двор. След работа е толкова приятно да помързелуваш в ритмично поклащащата се шейна — да се настаниш по-удобничко, да се увиеш по-плътно в миризливия кожух, да пъхнеш вкочанените си длани в ръкавите, да отпуснеш брадичка на гърдите си и да затвориш очи…
— Събуждай се, жено, стигнахме.
Исполински дървета, стегнали в обръч шейната. Бели възглавнички от сняг върху еловите клони и разрошените глави на боровете. Скреж по брезовите клони, тънки и дълги като женски коси. Мощни вълни от преспи. Мълчание — на много версти околовръст.
Муртаза връзва на валенките си плетени снегоходки, скача от шейната, мята на гръб пушката, затъква на кръста си тежка брадва. Хваща щеките и без да се оглежда, уверено проправя пътечка в гората. Зулейха пристъпва подире му.