Гората край Юлбаш е хубава, богата. Лете храни селяните с горски ягоди и сладки дребни малини, наесен — с дъхави гъби. Пълно е с дивеч. От дълбините на гората тече Чишме — обикновено гальовна, малка, пълна с пъргава риба и тромави раци, а напролет забързана, клокочеща, набъбнала от стопения сняг и калта. По времето на Големия глад само те ги спасяваха — гората и реката. И милостта на Аллах, то се знае.
Днес Муртаза е стигнал далеко, почти до края на горския път. Този път, прокаран още в стари времена, води до границата на светлата част от гората. От там се врязва в Крайната поляна, заобиколена от девет криви бора, и секва. По-нататък няма път. Гората свършва — започва потънал в дрямка заблатен лес, непроходим пущинак, обиталище на диви зверове, горски духове и всякакви зли сили. Там вековните черни ели с остри като копия върхари растат толкова нагъсто, че кон не може да мине. А светли дървета — рижи борове, петнисти брези, сиви дъбове, там изобщо няма.
Говореше се, че през тоя зловещ пущинак може да се стигне до земята на марийците — ако вървиш дни наред и все повече се отдалечаваш от слънцето. Но кой ли, ако е с ума си, ще се реши на такова нещо?! Дори по времето на Големия глад селяните не бяха посмели да пристъпят границата на Крайната поляна: бяха изпогризали кората на дърветата, мелеха жълъди, ровеха дупките на мишките, за да търсят зърно, но не ходеха нататък. А който тръгнеше, повече не го виждаха.
Зулейха спира за миг, оставя на снега големия кош за сухи вършини. Оглежда се разтревожено — Муртаза не трябваше да се отдалечава толкова.
— Още много ли ще вървим, Муртаза? Вече не виждам Сандугач от дърветата.
Мъжът й не отговаря — провира се напред, потънал в сняг до пояс, като се опира в преспите с дългите прътове и мачка снега със снегоходките. Само от време на време над главата му се вдига облаче ледена пара. Най-сетне спира до една стройна висока бреза, обилно обрасла с дървесни гъби, и одобрително я потупва по ствола: тази ще е.
Първо утъпкват снега около нея. После Муртаза сваля дългия си кожух, хваща по-здраво извитата брадва, сочи с нея към светлеещото между дърветата празно място (натам ще я повалим) — и почва да сече.
Острието блясва на слънцето и влиза в тялото на брезата с късо екливо „чах“. „Ах! Ах!“ — отвръща ехото. Брадвата одялква дебелата, причудливо изрисувана с черни бабунки кора, след това се врязва в нежнорозовата плът на дървото. Трески пръсват като сълзи. Ехо изпълва гората.
„И в пущинака се чува“ — тревожно си мисли Зулейха. До пояс в снега, тя стои малко по-встрани, държи коша и гледа как Муртаза сече. Замахва отдалече, засилва се, гъвкаво се извива и точно уцелва с брадвата цепнатината в ствола. Силен е мъжът й, едър. И работи сръчно. Добър мъж й се е паднал, грях е да се оплаква. Самата тя е дребничка, едва стига до рамото на Муртаза.
Скоро брезата започва да потреперва по-силно, да стене по-високо. Отворената от брадвата рана напомня раззината в ням писък уста. Муртаза захвърля брадвата, отърсва се от треските и клонките и кима на Зулейха: помагай. Двамата заедно опират рамене в грапавия ствол и го бутат — все по-силно и по-силно. Скърцане и пращене — и брезата се строполява с висок прощален вопъл, като вдига облак снежен прах до небето.
Мъжът, яхнал покореното дърво, одялква по-дебелите клони. Жената кърши по-тънките и ги събира в коша заедно със съчките. Работят дълго и безмълвно. Кръстът я прорязва, раменете се наливат с умора. Ръцете, макар и в ръкавици, мръзнат.
— Муртаза, вярно ли е, че на младини майка ти е ходила за няколко дни в пущинака и се е върнала цяла-целеничка? — Зулейха изправя гръб и се привежда напред, за да си почине. — Абистай ми го каза, знаела го от баба си.
Той не отговаря, прицелва се с брадвата към един крив възлест клон, щръкнал от ствола.
— Ще умра от страх, ако попадна там. Сигурно и краката няма да ме държат. Ще лежа на земята, ще стискам очи и няма да спра да се моля, докато езикът ми мърда.
Муртаза удря силно и клонът, пружинирайки, пъргаво отскача встрани, като скърца и трепери.
— Но нали казват, че в пущинака молитвите не действат. И да се молиш, и да не се молиш, все тая — ще загинеш… Как мислиш… — Зулейха понижава глас, — …има ли на земята място, до което погледът на Аллах не достига?
Муртаза се засилва и забива брадвата дълбоко в звънтящия от студа ствол. Сваля си малахая[2], изтрива с ръка зачервения си, сгорещен гол череп и сочно плюе в краката си.
Пак се залавят за работа.
Скоро кошът е пълен с вършини — не можеш го вдигна, можеш само да го влачиш след себе си. Брезата е почистена от клоните и разделена на няколко трупи. Грижливо овързани, дългите клони лежат в преспите наоколо.