Не са забелязали, че е почнало да се стъмва. Когато Зулейха вдига очи към небето, слънцето вече се е скрило зад оръфаните облаци. Връхлита силен вятър, свири и вдига фунии от снежен прах.
— Хайде да си тръгваме, Муртаза, пак почва виелица.
Мъжът не отговаря, продължава да омотава с върви дебелите наръчи дърва. Когато и последният е готов, виелицата вече вие по вълчи, протяжно и злобно, между дърветата.
Той сочи с кожената си ръкавица към трупите: най-напред ще пренесем тях. Трупите са четири, с чукани от изсечените клони, всеки — по-дълъг от Зулейха. Муртаза с пъшкане повдига единия край на най-дебелия от тях. Зулейха се захваща с втория. Не успява да го вдигне отведнъж, дълго се суети, нагажда се към дебелото грапаво дърво.
— Хайде де! — нетърпеливо подвиква Муртаза. — Жено!
Най-после успява. Прегърнала го с две ръце, притиснала гръд към розовеещата белота на прясно отсеченото дърво, посипано с дълги остри трески. Тръгват към шейната. Вървят бавно. Ръцете треперят. Само да не го изтърве, Всевишни, само да не го изтърве. Падне ли ти на крака, оставаш сакат за цял живот. Става й топло — горещи струйки се стичат по гърба, по корема. Заветното парцалче под гърдите прогизва — пестилът ще лъха на сол. Но нищо, само да успее да го занесе днес…
Сандугач послушно стои на същото място и лениво мести нозе. Тази зима вълците са малко, субхан Алла, затова и Муртаза не се бои да оставя задълго коня сам.
Като стоварват трупите на шейната, Зулейха пада на нея, сваля ръкавиците, разхлабва кърпата на врата си. Боли я, като диша, сякаш е тичала, без да спре, през цялото село.
Не отронил и дума, Муртаза крачи обратно към дървата. Зулейха се свлича от шейната и се помъква след него. Пренасят останалите трупи. После и наръчите от дебелите клони. Накрая — от тънките.
Докато подредят дървата върху шейната, плътният зимен мрак е обгърнал цялата гора. До пъна на току-що отсечената бреза е останал само кошът на Зулейха.
— Донеси и вършините — подхвърля Муртаза и се залавя да закрепва дървата.
Вятърът се е разбушувал не на шега, сърдито мята облаци сняг на всички страни, замита оставените от хората следи. Зулейха притиска ръкавиците към гърдите си и по едва забележимата пътечка потъва в мрака на гората.
Докато стигне до познатия пън, кошът вече е засипан. Отчупила клонка от някакъв храст, тя започва да шари наоколо, като рови в снега с нея. Ако загуби коша, лошо й се пише. Муртаза ще я нахока и ще му мине, но виж, Упириха — тя ще я направи на нищо, ще бълва отрова, ще й го натяква до сетния си час.
Ето го, милия, стои си! Зулейха измъква тежкия кош от дебелата пряспа и въздъхва с облекчение. Вече може да се връща. Но накъде да върви? Виелицата танцува свирепо. Бели потоци от сняг се носят вихрено нагоре-надолу, оплитат Зулейха, повиват я, усукват я. Небето е провиснало като черна вата между острите върхари на елите. Дърветата наоколо са пълни с мрак и всички си приличат като сенки.
Пътечката я няма.
— Муртаза! — вика Зулейха, в устата й нахлува сняг. — Муртазааа!..
В отговор виелицата вие, свири, пищи.
Тялото й отслабва, краката не я държат, сякаш и те са от сняг. Зулейха сяда на пъна с гръб към вятъра, като с едната си ръка придържа коша, а с другата — яката на кожуха. Не бива да мърда от мястото си — ще се загуби. По-добре да чака тук. Може ли Муртаза да я остави в гората? Виж, Вампирица би се зарадвала… Ами скритият пестил? Напразно ли беше всичко?
— Муртазааа!
От снежния облак се показва висока тъмна фигура с малахай. Здраво хванал жена си за ръкава, Муртаза я влачи подире си през бурята.
Не разрешава да седне в шейната — дървата са много, конят няма да издържи. Така че вървят: Муртаза отпред, повел Сандугач за юздата, а Зулейха отзад, вкопчена в края на шейната. Краката й се преплитат и едвам ги мести. Във валенките се е набил сняг, но няма сили да ги изтръска. Сега трябва само да крачи. Да си мести краката: десния, левия, десния, левия… Хайде, Зулейха, мокра кокошко. Нали си знаеш: изостанеш ли от шейната, с тебе е свършено. Муртаза дори няма да забележи. Така и ще си замръзнеш в гората.
Все пак той е добър човек — върна се за нея. А можеше да я остави там — че кого го е грижа жива ли е, или не. Ще каже: загуби се в гората, не я намерих — и само след ден никой няма и да си спомня за нея…
Оказва се, че може да се крачи и със затворени очи. Дори е по-добре — краката работят, а очите почиват. Най-важното е да се държи здраво за шейната, да не разтваря пръсти…
Снегът я шиба в лицето, завира се в носа и устата й. Зулейха повдига глава, изтръсква го. А самата тя лежи на земята, отпред е отдалечаващата се шейна, край нея — бялата вихрушка. Става, догонва шейната, вкопчва се по-здраво в нея. Решава да не затваря очи чак до вкъщи.