Най-накрая жена му се размърда.
— Господи, аз ще вдигна! — И седна в леглото.
— Не! — извика той.
— Какво?
— Не, аз ще вдигна!
— Успокой се.
— Спокоен съм! — Той хвана телефона, който звънеше и звънеше, и го отнесе до другия апарат, който също не млъкваше. Остана неподвижен. Вратата на спалнята се отвори по-широко.
— Е, какво чакаш? — обади се Норма.
Без да й обръща внимание, той се наведе, вдигна слушалката, но не я доближи до ухото си. Телефонът прошепна.
— Какво? — обади се Норма. — Лични разговори ли? Някой смотаняк в критическата?
— Не — каза той. — Не е някакъв развратен, похотлив, кретенясал, сбъркан тъп смотаняк!
Реакцията му беше толкова неудържима, че Норма просто се изсмя и излезе.
Няма лъжа, помисли си той. Няма смотан, развратен, тъп… А… той се поколеба, какво? Пълна лудница, потъваща лодка на пропаднали жени, смахнати ергени, сухи въздишки, викове за помощ, змиорки, плуващи срещу течението към нищото! Какво?
— Добре — каза най-сетне той, отвори вратата на спалнята и се загледа в студената арктическа пустош на леглото си и снежнобелите празни чаршафи.
Откъм банята се разнесе тих звук. Шум на разтварящ се във вода аспирин.
Той стоеше до неподвижната ледена пустиня на леглото си и потрепери.
Светлината в банята угасна. Той се обърна и излезе.
Седя тихо близо час, след което набра номера.
Никакъв отговор. И изведнъж…
Шепотът беше толкова силен, че можеше да събуди и мъртвец. Раздели се на два, на четири, на десетки гласове, които изригнаха и отшумяха.
И това бяха гласовете на всички момичета и жени, които винаги беше желал, но никога не бе имал, на всички жени, които бе желал и никога не ги беше пожелавал отново. Техните шепоти и викове, техният смях и подигравки.
И това бе също ревът на нахвърлящо се срещу брега море, но не на ледена вода срещу тресящ се вълнолом, а на плът, блъскаща се в друга плът, тела, които се издигат и сгромолясват отново и отново с гръмки писъци, докато цялата вулканична смес не експлодира в порой и безпаметен мрак. Безброй атлети се втурнаха с крясъци да прескачат препятствия, да падат в прибоя от тела, да стенат, докато се катерят, да се вкопчват в ръце и крака, да се гърчат в среднощни калистеники, проучвания, пристигания, напускания, да се люлеят между възхода и падението, играчи на трапец, които се пресягат, хващат, държат и се хвърлят, за да бъдат поети от безумното поле на огромния хор от сграбчващи и отблъскващи ръце, крака и тела! Оркестри от ръце, протегнати да хващат, да прегръщат, да оформят. Урагани от писъци беснееха от копнеж, отхвърляха хватките си и стихваха до нощни затишия. Накрая настъпи тишина с изключение на някаква въздишка, която единствено някое куче би могло да усети и да почете с късо излайване.
След това нещо избръмча.
— Депозирайте сумата!
— Смит, копеле такова — каза Конуей.
— Да, аз съм. Е?
— Какви бяха тези гласове, по дяволите?
— Чужденци, съседи, важни клечки с дуплекс. Както навремето, когато бяхме деца и похотливите ни съседи си разправяха креватните си разговори.
— Но защо всички се обаждат едновременно?!
— Това са звуци на страхливци, нерваци, уплашени от ненаситни сладострастия. Борци сумо, кикбоксьори, скачачи на пружини, последният ред в театъра в събота вечер, автокина, сгазени от автомобили, коли, размазващи квичащи прасета, пухтене на състезател по вдигане на тежести, изнасилени канарчета.
Конуей мълчеше.
— Да не си си глътнал езика? Присъединяваш ли се към купона?
— Това да не би да е купон?
— Да! На който могат анонимно да кажат онова, което искат, стара мома от Върмонт, пияница от Рино, свещеник от Ванкувър, църковен прислужник в Маями, стриптийзьорка в Провидънс, директор на колеж в Канкаки.
Конуей мълчеше.
— Чуваш ли ме? Ненавиждаш фактите? Проклетата реалност? Не плащай! Затвори!
Мълчание.
— Довиждане! Прекъсни, тегли ми една, скочи в леглото, начукай жена си! Чуваш ли ме? Любопитен да научиш що за деликатес е дивата плътска любов? С температура тридесет и девет? Ще броя до три. След това ще платиш тройно за това среднощно матине. Едно, две…
Конуей прехапа устни.
— Пристрастен си! — изрева Смит. — Имаш ли огледало? Виж се!
Конуей се погледна в огледалото на стената. Странно безумно розово лице, обляно в пот, горящи очи. Гласът от телефона излая:
— Видя ли? Горящи бузи. Пот! Стиснати челюсти. Очи като въглени!
Конуей издиша.
— Това „да“ ли е!? — изкрещя Смит. — Последна възможност. Затвори или същинска лава ще залее леглото ти. Да? Не? Пипнах те!
Конуей най-накрая си върна дар-слово.