— Десетки хора говорят едновременно?
— Хиляди! Щом се разчу, се включиха цели тълпи. Колкото повече са тълпите, толкова по-високи са таксите. Тълпите не смъкват таксите, а ги вдигат. Всеки, който се обади, си мисли, че е специален. Защо тогава да не вдигнем цените? Хиляди безсънни копнежи, хиляди наранени, хиляди безименни на лов за гореща плът. Никога не знаеш кой говори. Онази дама, жена, момиче, което пищи от удоволствие, не е ли онази стара мома, която ти беше класна, твоята тъжна леля, която набира номера, докато старецът й спи? Или любящият ти баща, който обича повече Нощното семейство? Нощното семейство, цяла нощ всяка нощ, крещящо, пъшкащо, мятащо се, изчезващо на разсъмване. Слушай! Десет хиляди груби и неподправени мъже и жени, фройдистки осакатени християни, съблазнени от партньори за един ден, оцелоти, лъвове с грапави езици. Убий, убий ме с любов, крещят те, викат, плачат, моля те, благодаря. Чуваш ли ме?
— Да — прошепна Конуей. — Срещат ли се някога?
— Никога. Понякога.
— Къде?
— Стръвта трябва да се хвърли там, където е рибата, нали? Те не искат да се срещат. Жицата удовлетворява кошмарните им страхове, лаят им е като плач на хиена-лаптоп, чуваща кучета-лаптопи. Слушай.
Хаосът от стонове се удави в шум. Да, да. Още! О, да, да. Още!
— Харесват ти ябълките, а? — вметна Смит. — Направо от райското дърво. Продадени от Змията. Плащай си наема за през нощта. По-нататък няма да има! Пусни монети за виртуалните райски легла.
— Спри! — каза Конуей.
— Да спра? Утре на обяд? Ако успееш да се довлечеш или да допълзиш, за да изплачеш благодарностите си на грешния си приятел?
— За да те убия — каза Конуей.
— Ще се дръпна настрани по-бързо, отколкото можеш да стреляш. Скачай отново на линия. Радвай се на разгулния купон. Чао!
Щрак! — и той затвори. Бурята от страхове връхлетя, изгаряйки ума му. Разнесе се още тежко дишане. Той вдигна поглед.
Стената беше осветена от огъня по бузите му.
Пусна телефона на пода да бръщолеви нещо нечленоразделно и се заклатушка към леглото си. Пламъците на лицето му осветяваха пода.
Легна с въздишка и стиснати очи и в просъница чу някъде далеч металното тракане на отварящ се и затварящ се капак на канал. Примигна и вдигна глава, за да погледне съседната стая.
Притиснала слушалката до ухото си, Норма слушаше и слушаше, със затворени от болка очи, пребледняваща, потяща се, бездиханна.
Понечи да я повика, но в същия момент тя сграбчи жицата и със затворени очи изтръгна шепотите от стената.
Насочи се към вратата на банята с походката на сомнамбул. Чу я как разклаща и изсипва шишенцето с аспирин, без да пали лампата. Таблетките се посипаха в тоалетната. Шишенцето падна на пода. Тя пусна водата три пъти, върна се в стаята, постоя за малко до леглото, след което вдигна одеялото и легна.
След един дълъг момент той усети как ръката й докосва рамото му. След още един момент тя прошепна. Прошепна!
— Буден ли си?
Той кимна в тъмното.
— Е, хайде — прошепна тя.
Той мълчаливо чакаше.
— Ела — прошепна тя. — Ела при мен.