Даниел Стийл
Звезда
На единствения мъж, който привнесе в живота ми гръм, мълнии и небесни дъги. Това се случва веднъж, но когато се случи, е завинаги. На моята едничка и единствена любов — с цялото си сърце, обична моя. Обичам те.
Първа глава
Когато слънцето бавно се издигна над хълмовете и протегна позлатени пръсти към небето, което в един миг стана почти пурпурно, в утринния покой на долината Алигзандър птиците вече бяха подхванали своята шумна разговорка. Листата на дърветата нежно шумоляха, а Кристъл стоеше безмълвна във влажната трева и гледаше как блестящото небе избухва в невероятни цветове. В един миг дори птиците престанаха да пеят, сякаш и те благоговееха пред красотата на долината.
Ето ги тучните, обрамчени от скалисти хълмове ливади, в които броди на свобода и пасе добитъкът. Ранчото на баща й имаше площ от двеста акра, плодородната почва раждаше царевица, отглеждаха орехи и лозя, но голямата печалба идваше от добитъка.
Ранчото на Уайът бе печелившо от сто години насам, но Кристъл го обичаше не заради това, което то носеше, а заради самото него. Изглежда си общуваше безмълвно с духовете, които само тя знаеше, че витаят в него. Гледаше как високата трева меко шумоли под лекия ветрец, усещаше топлината на слънцето върху косата си с пшеничен цвят…
Тогава тихо запя.
Очите й имаха цвета на лятното небе, крайниците й бяха дълги и грациозни.
Изведнъж тя затича към реката, мачкайки влажната трева под краката си. Седна на гладък, сив камък и усети как леденостудената вода танцува около нозете й, докато слънчевите лъчи се опитваха да достигнат до скалите.
Обичаше да наблюдава изгрева, обичаше да тича из полето, обичаше просто да е тук, жизнена, млада и свободна, в пълна хармония с корените си и с природата си. Обичаше да пее в тихите утрини, плътният й глас да се носи на вълни, магичен, дори и без музика. В такива мигове, когато само Бог можеше да я чуе, пеенето бе нещо съвсем специално.
В ранчото имаше наемни работници, които се грижеха за добитъка, както и мексиканци, които отглеждаха царевицата и работеха лозята, а баща й ръководеше цялата дейност. Никой не обичаше тази земя така силно както нея и баща й — Тад Уайът. Брат й Джарид помагаше след училище, ала бе вече шестнайсетгодишен и предпочиташе да заеме пикапа на баща си и да отпраши с приятелите си за Напа. От Джимтаун до там бе петдесет минути път с кола.
Беше хубаво момче, имаше тъмна коса като баща си и умееше да укротява луди жребци. Ала нито той, нито сестра й Беки, не притежаваха лиричната красота на Кристъл.
Днес Беки щеше да се венчава и Кристъл знаеше, че майка й и баба й вече се трудеха в кухнята. Чу ги да трополят още когато се измъкваше да посрещне изгрева над планините.
Кристъл нагази в потока, водата обгърна бедрата й и тя почувства как изтръпват ходилата й, а коленете й пламват от ледената вода. Засмя се високо, издърпа през глава леката памучна нощница и я метна на брега. Застанала грациозно в средата на потока, тя знаеше, че нямаше кой да я види, ала изобщо не съзнаваше удивителната си красота — една млада Венера, родена от пенливия поток в долината Алигзандър. Отдалеко изглеждаше като напълно зряла жена, вдигнала с една ръка русите си коси нагоре, докато ледените води поглъщаха извивките на изящното й тяло. Само тези, които я познаваха, знаеха колко млада бе всъщност. На непознат човек тя би изглеждала напълно израснала — на осемнайсет или двайсет години — със зрялото й тяло, с огромните й сини очи, които присвиваше, когато вдигнеше поглед към утринното слънце, а блестящата й в капчиците голота бе сякаш скулптирана от бледорозов мрамор.
Но тя все още не бе жена, беше момиче, още нямаше петнайсет години — щеше да ги навърши това лято.
Засмя се наум, като си помисли как щяха да я потърсят в стаята й, за да я събудят да помогне в кухнята, как сестра й щеше да побеснее, че я няма, как баба й щеше да кудкудяка раздразнена с беззъбата си уста. Както винаги, бе им избягала.
Това й харесваше най-много: да избяга от досадните задължения и да тича на воля из ранчото, да броди из високите треви или в гората по време на зимните дъждове, да язди без седло, пеейки си, през хълмовете към онези тайни места, които бе открила по време на дългите разходки на кон с баща си. Бе родена тук и един ден, когато щеше да е много, много стара, като баба Минерва и дори по-стара от нея, щеше да умре тук.
Обичаше ранчото и тази долина с всяка фибра на съществото си. Беше наследила страстта на баща си към тази земя, към богатата кафява почва, към тучната зеленина, която напролет покриваше като с килим хълмовете.