— Да.
Наведе се и я целуна нежно, пет пари не даваше дали някой ги гледаше. Обичаше я, тя беше негова жена и онези, които не искаха да разберат това, можеха да вървят по дяволите. Червената му коса и луничките бяха в пълен контраст с лицето й с цвят на слонова кост, с гарвановочерната й коса, която тя носеше на малък кок на самия си тил. Всичко у нея бе просто, чисто и в чудесна хармония. Нейното семейство бе не по-малко шокирано от неговото, когато му съобщиха, че ще се женят. Баща й й бе забранил да се вижда с Бойд, но в крайна сметка, покорен от любезността на Бойд и очевидната му влюбеност в момичето, пряко своята и на обляната й в сълзи майка воля, двамата се бяха предали.
Хироко не им бе писала нищо за жестокото посрещане, което я чакаше в долината Алигзандър, беше им писала само за малката къщурка, в която живееха, за красивата природа, за любовта си към Бойд, писмата й бяха простички и безгрижни. Когато пристигна, тя не знаеше нищо за лагерите, в които японците бяха интернирани по време на войната, нито пък очакваше яростта и презрението, с които я посрещна Калифорния.
— Хапна ли? — той се чувстваше гузен, осъзнал колко дълго я бе оставил сама, и затова изведнъж я заподозря, и то с основание, че не бе яла. Бе прекалено свенлива дори да се приближи до някоя от дългите маси, наобиколени от съседите им.
— Не съм много гладна, Бойд-сан. Топло е.
— Ей сега ще ти донеса нещо за хапване. — Тя полека-лека свикваше със западната кухня, макар че за двамата готвеше в японски стил, който той бе харесал много, докато бе в Япония, а и майка й я бе научила грижливо на това. — Веднага се връщам.
Целуна я отново и забърза към масите, които все още бяха отрупани с храната, приготвена от Оливия и майка й. Но когато тръгна обратно с чиния в ръка, спря — не можеше да повярва на очите си. Все още понесъл забавилия се обяд на Хироко, той се спусна към високия, тъмнокос мъж, който се ръкуваше с Том Паркър.
Отличаваше се от останалите гости с тъмносиния си блейзър и с белите си панталони, с яркочервената си връзка и с някакъв ореол, който витаеше около него и сякаш говореше за някакъв свят, далеч по-безгрижен от този на долината. Беше само с пет години по-възрастен от Бойд и сега изглеждаше съвсем различен, но те бяха близки приятели от времето на войната. Спенсър Хил бе командир и на него, и на Том, дори бе присъствал на сватбата на Бойд с Хироко в Киото.
Докато Бойд се приближаваше към него широко ухилен, Спенсър разтърсваше ръката на Том и му поднасяше поздравленията си. Изглеждаше загорял от слънцето и безгрижен, и тук се чувстваше така удобно, както и в униформата си в Япония. Беше човек, който би се чувствал добре навсякъде, сините му очи изглежда успяваха да огледат цялата картина и в следващия миг той вече се усмихваше на Бойд Уебстър.
— Е, да ме вземат мътните… пак ли ти! Луничавото хлапе! Как е Хироко?
Бойд се трогна, че помнеше името й, усмихна се и посочи към дърветата, където бе застанала тя.
— Добре е. Господи, толкова време мина, капитане… — Погледите им се срещнаха в един миг на спомена, на болката, която бяха споделяли, на страховете, ала имаше и нещо друго — близостта между тях, която никога нямаше да бъде същата. Близост, породена от страданието, от ужасите и възбудата, а и от победата. Но мигът на победата бе нищожен в сравнение с останалото, затова си спомняха годините преди нея. — Елате да я поздравите.
Спенсър се извини пред останалите от групичката, остави Том на другарите му, вече на градус и нетърпеливи да отидат до хамбара да пийнат още малко уиски.
— Как я караш? Чудех се дали ще бъдете тук. Или двамката вече сте се изместили в града?
Той смяташе, че щеше да им е по-лесно да живеят в някой град като Сан Франциско или Хонолулу, но Бойд бе твърдо решен да се върне у дома си в долината, за която толкова често говореше.
Очите на Хироко се изпълниха с изненада, поклони му се, когато той застана пред нея. Спенсър й се усмихна — бе все така мъничка и деликатна, както и преди година, по време на собствената й венчавка. Обаче в погледа й вече имаше и нещо друго — помъдряване и тъга, които преди липсваха, затова на Спенсър не му бе трудно да предположи, че последната година за нея не бе била нито благосклонна, нито лесна.
— Много си красива, Хироко. Радвам се отново дави видя и двамата.
Той нежно стисна ръката й, тя се изчерви, не смееше да вдигне очи и да го погледне. Бойд ги гледаше отстрани.
Капитанът се бе държал толкова свястно с тях, бе направил всичко да ги разкандърдиса да не се женят, но в крайна сметка бе застанал плътно зад Бойд, така, както бе постъпвал с всичките си войници, в битка или извън нея. Хората му знаеха, че винаги можеха да разчитат на него. Беше силен, умен и благ, безпощаден, когато го подведяха, но това се случваше съвсем рядко. Имаше неколцина негови подчинени, които не искаха да следват примера, който той им даваше. Той се потруди здравата, биеше се рамо до рамо с тях, изглеждаше неуморим в борбата им да спечелят войната, а сега, колко странно… всичко бе свършило и ето ги отново заедно, на разстояние колкото половината земно кълбо, отново в безопасност, макар и нищо да не бе забравено.