Четири дни по-късно тя се бе барикадирала в гримьорната си както винаги, когато някой потропа на вратата. Чу възбудени викове и отвори да види какво бе станало.
— Свърши се! Край!
— Филмът ли? — изглеждаше потресена, чудеше се какво ли се бе случило. Едва бяха започнали, а снимките трябваше да продължат по-дълго от предишните. Бяха й казали, че ще е заета и през септември.
— Войната!
Един от сценичните работници бе застанал пред нея и по бузите му се стичаха сълзи на радост. Двамата му братя участваха във войната. Изведнъж Кристъл разбра и дъхът й секна.
— Свърши се войната в Корея!
Той разтвори ръце и двамата се прегърнаха, нейните очи също се бяха изпълнили със сълзи. Месеци вече откак се опитваше да го забрави. Не отговори на писмото му, което й бе писал през април. Но и той, като другите, скоро щеше да си дойде.
Спенсър… мъжът, когото бе предала, след като заживя с Ърни… сега щеше да се завърне. Но при кого? Той все още бе женен за Елизабът. А тя живееше с Ърни. А ако Пърл не му кажеше, той дори нямаше да знае къде да я намери.
И в този момент, докато гледаше как останалите говорят оживено, смеят се и плачат, тя се запита какво щеше да прави оттук нататък.
Двадесет и осма глава
Елизабет стоеше зад портите, опитваше се да открие лицето му, притискана отвсякъде от тълпата посрещани. Минаха три седмици, преди той да се демобилизира; тя искаше да го посрещне в Япония и да отидат за няколко дни в Хонолулу. Но командването бе настояло да отлети за Сан Франциско — щеше да е отново свободен човек, когато стъпеше на здрава земя.
И нейните родители бяха там, и неговите, както и стотици други развълнувани жени. Те бяха късметлиите. Имаше безброй други, които си бяха останали със скръбта си у дома. При тях нямаше да се завърне никой. Но Спенсър бе оцелял. Веднъж го бяха ранили, но раната не бе сериозна и той се върна на бойното поле само след седмица. Това бе една грозна война, полицейска акция, която бе отнела много животи, а бе и втората война, в която бе участвал в продължение само на дванайсет години.
Тя си бе взела едномесечен отпуск от работа — щяха да отидат на езерото с родителите й. Семейство Баркли поканиха и неговите родители, той обаче още не знаеше за това. Освен всичко друго, бе предвидена и изненада — голямо празненство в дома им в Сан Франциско.
Когато Елизабът го видя да слиза бързо от самолета, тя поправи шапката си в неспокойно очакване. Не го бе виждала отдавна и всичко щеше да бъде съвсем различно. Престоят им в хотел Империал бе доста притеснен, защото той бе много напрегнат; а сега му предстоеше връщане към реалния живот и навярно адаптацията щеше да е по-дълга.
На практика те изобщо не бяха живели заедно преди войната, а и той бе отсъствал цели три години. На двайсет и четири години тя бе станала твърде независима и бе потънала до гуша в политиката. Имаше достъп навсякъде, по време на отсъствието му се беше запознала във Вашингтон с маса интересни хора. Но когато най-сетне го видя, последното нещо, за което мислеше, бе политиката. Изглеждаше много висок и слаб; огледа тълпата и сетне бавно пое към тях, разговаряйки с неколцина от хората си.
Още не я бе забелязал. Видя как той се ръкува с тях и те забързаха към жените си, а той продължи да крачи към посрещачите, където, притисната от тълпата, го очакваше тя. Майка му плачеше, видяла току-що сина си след цели три години, ала той още не знаеше, че те бяха там. Докато оглеждаше тълпата, погледът му бе тъжен, а в косите му се бяха появили сиви кичури, които преди липсваха. На трийсет и четири години той изглеждаше дори по-хубав, отколкото в деня, когато Елизабът се запозна с него на вечерята, давана от родителите й. Сетне той изведнъж я видя изненадан, видя лицето й под широкополата сламена шапка, поколеба се за миг, сетне пусна сивата си платнена торба и се затича към нея. Привлече я в прегръдката си, вдигна я във въздуха и я завъртя. Родителите му забързаха към тях. Дори и в очите на съдията Баркли проблесна сълза, когато разтърси сърдечно ръката на Спенсър, а Присила се разплака, докато го прегръщаше.
— Хубаво е, че се връщаш цял и невредим.
— Благодаря.
Той прегърна и целуна всички. Майка му забеляза в погледа му нещо, което не бе виждала досега, и това я разтревожи. Бе тъга, която й бе позната след смъртта на по-големия й син. Изглеждаше така, сякаш бе загубил нещо във войната — вяра, доверие, увереността, която бе имал преди. Изобщо не бе убеден в справедливостта на тази война.
Накачиха се в очакващата ги лимузина и, потънали в разговори, смях и сълзи, пристигнаха в дома на Бродуей. Двете по-възрастни жени се спогледаха няколко път, усмихнати съчувствено една на друга. Бяха майки на синове, а понякога това не би никак лесно.