Само Елизабът бе в прекрасно настроение, стиснала ръката на мъжа си, който я бе прегърнал през раменете. Но те се бяха срещали няколко пъти в Япония, за разлика от родителите, които не бяха го виждали, откак преди три години бе започнала войната. За всички тях това бе огромен период от време, но най-много се бе отразил на Спенсър. Той се облегна назад, притвори очи и рече, без да адресира думите си конкретно към някого. Елизабът бъбреше оживено с майка си.
— Не мога да повярвам, че съм у дома.
Всъщност още не бе у дома, но бе близо. Беше се върнал на американска земя, жена му бе до него. Обаче имаше още нещо, с което трябваше да се справи. Бе се измъчвал от него, още откак бе заминал от Сан Франциско.
— Добре дошъл у дома, синко — баща му го потупа по ръката, сълзите го задавиха, а Спенсър се протегна и стисна здраво старческата ръка.
— Обичам те, тате. Господи, надявам се поне за малко тази страна да няма неприятности. На мен ми дойде до гуша.
— Надявам се вече да не си в запаса — сгълча го усмихната Елизабът, а той се засмя.
— За нищо на света. Следващия път ще трябва да привикат някой друг. Оставам си вкъщи да дебелея, да си седя на задника, докато жена ми ражда бебе подир бебе.
Каза го полу на шега, но и да опипа почвата. Имаше маса неща, които искаше да обсъди с нея, а това бе едно от най-важните за него. Елизабът не отвърна нищо, само се усмихна.
Нищо обаче не се промени, когато малко след като се прибраха в къщата на Бродуей, те затвориха вратата на спалнята зад себе си. Той захвърли униформата си на пода, умираше да я види да изгори, а след като взе душ се приближи внимателно към Елизабът. Докато го нямаше, бе решил за себе си много неща, но не и всичко. Сега Елизабът бе много по-реална за него, защото отдавна не бе чувал нищо за Кристъл и тя отново се бе оттеглила в мечтите му. Макар да му липсваше, той не бе решил още какво да прави с Елизабът и брака им.
Тя се бе променила много през тези три години, имаше доста неща, които искаше да узнае за нея, особено дали иска да има деца. Отдавна обаче бе решил повече да не си играе с нея. Искаше да знае точно каква бе тя и към какво се стреми и, ако това не бе приемливо за него, нямаше да останат повече женени. Трябваше да й даде възможност, но и самият той имаше право да желае нещо; не бе сигурен, че то бе Елизабът Баркли. Беше свидетел на смъртта на много мъже, бе видял прекалено много болка, за да може да си позволи да пропилее живота си с жена, която не бе за него. Животът бе прекалено кратък, а на трийсет и четири години, той бе вече по средата му. Смисълът на живота му бе станал прекалено скъп, за да пропилее дори и един миг с жена, с която не би искал да бъде.
Той повдигна въпроса, докато тя се бе отпуснала във ваната, преди да се облекат за вечеря. Наслаждаваше се на пяната от уханни мехурчета.
Той внимателно седна на ръба на ваната, току-що взел душ, с кърпа около кръста си; чувстваше се донякъде неудобно с нея. Изглеждаше по-хубав отвсякога. Тялото му бе стегнато като на юноша. За всички тях животът в Корея се бе оказал доста тежък.
— Какво ще кажеш по въпроса да имаш деца в наши дни?
Тя го погледна изненадана и се усмихна на въпроса му.
— Изобщо или мои деца?
Брат й и Сейра най-накрая бяха обявили публично, че не искали деца и тя не се бе потресла от решението им.
— Наши, разбира се.
Докато чакаше отговора й, той не се усмихваше. Това бе нещо, което повече не искаше да чака.
— Напоследък не съм мислила много по въпроса. Не ми е било първостепенна грижа, особено след като те нямаше — тя се усмихна и грациозно раздвижи крака в покритата с пяна вода. — Защо? Нима трябва да го решим тъкмо днес?
Тя бе раздразнена, странно бе той да седи и да я зяпа така във ваната.
— Може би. Мисля, че дори фактът, че трябва да го решим вече говори нещо, нали?
— Не, не смятам. Това не е нещо, което трябва да се решава прибързано.
— Както брат ти и Сейра ли?
Той осъзна, че търси кавга с нея. Искаше да вземе решение и то скоро. Съществуванието на две жени в съзнанието му през последните три години едва не го подлуди.
— Те нямат нищо общо с това, Спенсър. Имам предвид нас, самите. Аз съм на двайсет и четири години, още не съм прехвърлила билото, не, благодаря, а и имам важна служба във Вашингтон. Нямам намерение да я излагам на опасност заради едно бебе.
Той получи своя отговор. Но въпреки това бе ядосан на начина, по който тя му го сервира.
— Мисля, че приоритетите ти са погрешни.
— Твоята гледна точка е по-различна. За теб — то е едно сладуранче, при което да се върнеш у дома. За мен — това е голяма жертва. В това е разликата.