— Да, така е — той се изправи, затегна кърпата около кръста си, а тя се усмихна — видя й се много смешен в розовия пешкир. — Не би трябвало да бъде жертва, Елизабът. Би трябвало да е нещо, което ние двамата желаем.
— Е, да, ама не го желаем ние. Желаеш го ти, може би някой ден ще го желая и аз, но не сега, сега не му е времето. Работата ми е прекалено важна.
Вече му бе омръзнало да слуша това, а и тя знаеше колко силно ненавиждаше той Макарти.
Наистина ли работата ти е толкова важна за теб?
Знаеше, че бе така. Когато се срещна с нея в Токио по време на отпуска си, тя говори само за това.
— Да — погледна го в очите. Не се страхуваше да бъде откровена с него, никога не се бе страхувала. — Тази служба е много важна за мен, Спенсър.
— Защо?
— Защото ми дава усещането за независимост.
Не бе нещо, което той би одобрил в една съпруга, но все пак… в нея имаше нещо… та той дори не бе свикнал с нея. Бяха се оженили само две седмици преди той да замине. В нея имаше обаче и нещо предизвикателно, нещо, което го подтикваше да я покори, макар дълбоко в себе си да знаеше, че Елизабът никога нямаше да бъде покорена.
— Взех си отпуск, за да дойда да те посрещна, но ще се върна на работа, щом си отидем у дома, Спенсър. Надявам се, че знаеш това.
— Е, вече го знам, нали така?
Той запали цигара. Тя го гледаше. Войната му се бе отразила тежко, както и на мнозина други. Но в крайна сметка той се бе справил, особено след трудния период, когато бе спрял да пише на Кристъл. Обаче имаше моменти, които никога нямаше да забрави, например за безсмислено умиращите в ръцете му мъже в една война, която не бе тяхна. Това бе разяждало душата му и сега му бе трудно да се завърне и да захвърли всичко зад гърба си.
— И къде е у дома! Доколкото схващам, вече сме зарязали Ню Йорк. Тогава къде ми е мястото? Сред безработните, предполагам.
— Ти и без това не харесваше работата си — изглежда думите му не й направиха никакво впечатление. Бе упорита съперничка в спора. — Каза ми го в Токио.
— Възможно е. Ала все пак не е зле човек да изкарва прехраната си. Аз не съм толкова независим, да използваме същата дума, колкото теб. Трябва ми работа, Елизабът.
— Сигурна съм, че баща ми ще се радва да те запознае с всеки, когото пожелаеш. А и аз самата имам някои идеи — някаква работа за правителството. Това ще ти допадне много.
— Аз съм привърженик на демократите. А напоследък това не е на мода.
— И баща ми е демократ, аз — също. Във Вашингтон има място за всякакви. В това е работата. За Бога, тук е демократична страна, а не някаква диктатура.
Смешно бе — той се бе завърнал у дома преди броени часове, а вече се караха за политиката и за нейната служба. А единственото, което той желаеше, бе да се чувства отново спокойно, да се установи с жената, която обича и която го обича. В присъствието му тук обаче липсваше всякакво спокойствие. Нямаше дом, нямаше работа, изведнъж се усети изгубен без армията. Дори това го объркваше; не бе желал нищо по-силно от това да се върне у дома, а ето че се чувстваше нещастен.
Облече се и слезе долу, а два часа по-късно бе направо изумен. На вечеря бяха поканени двеста души, които той не познаваше. Това бе празненството — изненада в негова чест и баща му усети, че той не бе подготвен за това. След бързия преход от Сеул до Сан Франциско имаше нужда от малко по-сериозна адаптация.
Тази нощ Спенсър не можа да заспи, излезе от къщи; вървя с километри, заслушан в рева на тифоните за мъгла. Накрая се озова в Норт Бийч. Всеки път, когато чуеше по пътя си някакъв шум, подскачаше — очакваше да е някой снайперист.
Бе застанал пред къщата на мисис Кастаня, гледаше прозорците й, а сърцето му лудо биеше. Ето го момента на завръщането у дома, за който бе мечтал. Всички прозорци бяха тъмни, а той искаше да изтича и да я изненада. Стоеше обаче там и се чудеше защо тя не бе отговорила на писмата му.
Опита с трепереща ръка дръжката на входната врата, но бе заключено и затова позвъни. Дълго време никой не отговори, сетне се появи сънлива жена, загърната в хавлия.
— Да? Какво искате? — не отвори, но той я виждаше през остъклената врата. Бе на средна възраст и не бе много привлекателна.
— Дошъл съм да видя мис Уайът.
Бе облечен в униформа и бе очевидно, че бе военен.
Жената се замисли за миг, а сетне поклати глава. Мислеше си, че вече познаваше всички, но сетне си спомни.
— Тя не живее тук.
— Не, тук живее — той кимна настоятелно, а сетне изведнъж осъзна, че тя се бе преместила. Изплаши се, че всъщност не знаеше къде би могла да бъде. — Живееше в ъгловата стая на горния етаж — посочи той. Но това бе преди три години. Може би затова не бе отговаряла на писмата му.