— Късно е… спи… — прошепна той, тя кимна и му обърна гръб. — Лека нощ, Елизабът.
Искаше да й каже, че я обича, но не намери сили да произнесе думите, можеше единствено да си мисли за това, че Кристъл бе в Холивуд, а той все още не знае как да я намери. На следващия ден щеше да се обади на Пърл в ресторанта, молеше се тя да знае адреса й.
Беше решил, обаче, да не се среща с Кристъл, докато не уреди личния си живот. Това нямаше да отнеме много време, а и така бе по-честно спрямо нея. Сърцето му се късаше от копнеж да я види. Дългоочакваният ден на завръщането му се бе оказал твърде самотен. Сега, след като се бе завърнал, единственото, което знаеше, бе, че се чувства като чужденец.
Заспа чак призори и сънува далечна артилерийска стрелба… някой се опитваше да му говори… шепнеше, казваше му нещо, което той не можеше да чуе, поради грохота на оръдията… опитваше се с всички сили да разбере думите, плачеше в съня си… но бе сигурен, че гласът принадлежеше на Кристъл.
Двадесет и девета глава
На следващия ден разбра, че бяха планирали времето му, без изобщо да го питат. Щяха да заминат на езерото Тахо за три седмици, родителите му щяха да бъдат там през първите две, а семейство Баркли възнамеряваше да даде няколко вечери за тяхно забавление.
— Най-добре е да си купиш малко дрехи, преди да заминем за езерото — предложи му Елизабът.
Той разполагаше само с униформите си, бойните дрехи и чепици, които изобщо не подхождаха на стила на живот в къщата край езерото Тахо. Тя го придружи и той отново се почувства като дете — тя му помагаше да избере нещата и настоя всичко да бъде вписано в сметката на баща й. Той си записа сумата и увери съдията Баркли, че още щом се върнеше у дома и отново откриеше сметките си, щеше да му изпрати чек. Бе накарал Елизабът да закрие сметките му в Ню Йорк, когато тя освободи апартамента му и се премести в Джорджтаун.
— Не се тревожи за това, синко — засмя се Харисън Баркли. — Знам как да те намеря.
Всичко бе толкова свободно и толкова добре предварително организирано. Отпътуваха за езерото Тахо конвой; Елизабът със Спенсър — в комбито, а двете по възрастни двойки — в лимузината. Спряха да обядват в Сакраменто, а сетне продължиха за езерото, където всичко бе съвършено подготвено.
Почти всеки ден имаше подиробедни празненства в негова чест, вечери за петдесет гости, следобед плуваха; минаха цели десет дни, преди той да може да отиде за риба с баща си. Седеше в скутера, взрян във водата, а Уйлям Хил го гледаше натъжен.
— Май не ти е лесно да се приспособиш отново, а синко?
Спенсър въздъхна. Бе толкова приятно да си сам. Когато бе с Елизабът, непрекъснато бе напрегнат и въпреки огромната им любезност към него, семейство Баркли му бе омръзнало до смърт.
— Да, така е — той погледна баща си и откровено рече: — Не си го представях така завръщането.
— Какво смяташ, че трябваше да е по-различно? — баща му бе мъдър човек с добро сърце и искаше да му помогне. Страдаше като го гледаше нещастен.
— Не знам, тате… Нямам си свой дом. Прекарах три години в чужда страна и ето че се връщам в нечий дом, срещам се с нечии приятели и правя онова, което някой друг е пожелал… Вече съм прекалено възрастен за подобно нещо. Искам да си ида у дома, а нямам дори дом.
— Разбира се, че имаш. Имаш красива къща, майка ти и аз гостувахме в нея миналата Коледа.
— Добра за теб. Да живея в къща, която не съм и виждал, сред мебели, които не съм купувал, в град, който почти не познавам.
Той описа толкова мрачна картина, изпълнена със самосъжаление, че баща му се разсмя.
— Не е чак толкова зле, колкото си мислиш. Просто опитай. В крайна сметка си у дома едва от две седмици.
Спенсър прекара пръсти в косата си, а баща му се усмихна на познатия жест. Хубаво бе, че се бе върнал жив и здрав; не се тревожеше много от реакциите на сина си, според него, те бяха напълно нормални. Той и Алисия си бяха говорили за това предишната вечер и тя му бе предложила да поговори насаме със Спенсър.
— Не знам, татко…
Бе мислил да му каже за връзката си с Кристъл, преди да замине, но бе решил да не го прави. Това си бе негова връзка и чувствата му към нея си бяха съвсем лични. Сега поне знаеше къде е. Пърл му бе дала телефонния й номер в Л.А. и той се бе хванал за листчето с номера като удавник за сламка. Дузина пъти през последните две седмици бе вдигал телефонната слушалка, но си налагаше да не й се обажда. Бе твърде рано. Още не бе уредил нищо, а знаеше, че трябваше да го направи. Елизабът обаче се преструваше, че всичко бе наред, и поради това му бе още по-трудно.
Сякаш предусещайки, че има и още нещо, Уйлям Хил реши да зададе на сина си един деликатен въпрос.