Тя приближи бавно. Не заговори, само го гледаше — една жена излязла от сънищата — а в следващия миг вече бе в прегръдките му и го целуваше, а той си помисли, че сърцето му щеше да се пръсне. Никога не я бе обичал по-силно, отколкото в този миг. Бе оцелял във войната, за да се завърне при нея, за да я прегърне отново. Това бе всичко, което напразно бе търсил в Сан Франциско, а го бе открил, както си и знаеше, тук, при Кристъл.
— О, Господи… никога няма да разбереш колко много ми липсваше…
Цялата мъка, която бе преживял, цялата самота и нищета сякаш го пронизаха отново, докато я прегръщаше. По лицата и на двамата се стичаха сълзи. Тя знаеше какво бе сторила и сърцето й се късаше. Беше решила, че той никога няма да дойде, но ето че бе дошъл. Беше се завърнал. А тя живееше с Ърни Салваторе. Не можеше обаче в този момент да мисли за Ърни. Не можеше да мисли за никого другиго, освен за Спенсър, който я прегръщаше и целуваше, докато тя докосваше лицето му със зажаднели устни и нежни пръсти.
— О, скъпа, колко те обичам — той се отдръпна от нея и се усмихна. — Толкова си красива! — Усмихна й се нежно като горд баща. — Стана ли вече кинозвезда?
Когато го целуна отново, тя бе смутена.
— Още не, но съм на път. Този е страхотен филм.
Каза му кой се снимаше в него и това му направи впечатление. Беше го постигнала, докато него го нямаше. Бе дошла в Холивуд и вече се снимаше в киното.
Тя сложи пръст пред устните си и му прошепна:
— Снимките ще започват отново. Ела в гримьорната ми.
Той я последва на пръсти в стаята, където се преобличаше, хранеше се и учеше с часове. Беше малка, но чиста, а една жена подготвяше костюма й за следващата сцена.
Кристъл й се усмихна и й каза, че може да си върви, след което се обърна отново към Спенсър.
— През следващия един час съм свободна.
Погледът й изпитателно оглеждаше лицето му, искаше й се да разбере защо се бе върнал, къде е бил досега, кога се бе завърнал от Корея, дали все още бе женен.
— Нима това е наистина? Ти ли си това? — гледаш, го с благоговеене, спомни се безкрайните месеци на неговото мълчание.
И докато седяха, хванати за ръце, той се опита да й обясни всичко — самотата, болката, объркването му, отчаянието, че бе там, чувството, че не съществува нищо друго, освен постоянната несрета и разрушенията, на които бе свидетел.
— Все едно, че нищо тук вече не съществуваше… дори, предполагам, за известно време и ти. Чувствах се така, сякаш никога няма да успея да се върна. Дори не можех да разговарям с никого. Писмата, които получавах, само влошаваха нещата. Те се опитваха да ми внушават, че тук всичко е наред и всички са щастливи, а това само правеше по-брутален контраста между живота на другите и моя там, в Корея. Мисля, че и други мъже се чувстваха по същия начин. Доста си говорихме за това по време на полета към дома. Дотогава никой не искаше дори да го изрече. Никой не искаше да си признае колко зле се чувстваше; ако го направехме, може би нямаше да можем да издържим — никога не бе изпитвал такава студенина, безнадеждност и несрета през целия си живот. — Е, сега всичко свърши… но е трудно човек да го забрави — докато го казваше, той я погледна натъжен.
— Аз си помислих, че си решил да туриш край на връзката ни.
Гласът й бе тих и тъжен, тази мисъл бе променила живота й. Тя я бе отвела в Холивуд, тя я бе тласнала към решението да заживее с Ърни. Бе решила, че нямаше какво да изгуби, а и той бе добър с нея. Бе направил толкова за нея, че тя имаше чувството, че му е много задължена.
Когато му каза тези думи, Спенсър изглеждаше като смазан от мъка.
— Не бих го направил, без да ти кажа за това. Тогава не знаех какво да правя… Елизабът продължаваше да ми пише, а всяко писмо ме караше да се чувствам дяволски виновен. Тя очакваше да се върна при нея, да продължим както преди, но аз знаех, че не бих могъл. Срещнахме се няколко пъти в Токио, но тези срещи дори влошаваха нещата още повече, когато се връщах пак в Корея. Беше все едно, че си прекарал уикенда с някоя непозната. И сега е така. Върнах се преди две седмици и вече полудявам.
Той я гледаше със сериозните си очи, а Кристъл извърна поглед. Сега тя трябваше да се почувства гузна. Тя имаше да изплаща дълг към Ърни.
— Опитах се да те намеря вечерта, когато пристигнах — продължи той, — отидох до мисис Кастаня, но жената там ми каза, че си заминала, сетне отидох в При Хари, но бе затворено…