Докато й разказваше перипетиите си, изглеждаше тъй отчаян, както се бе чувствал тогава. Тя не бе изненадана, че в дома на мисис Кастаня го бе посрещнала друга жена. В отговор на последното си писмо до нея преди месеци получи пощенска картичка от сина й, с която й съобщаваше, че старицата бе починала. На Кристъл й бе мъчно за нея, харесваше я много.
— Най-сетне Пърл ми даде телефонния ти номер и позвъних тази сутрин, веднага щом пристигнах тук. Хазяйката ти ми каза къде си и ето ме тук.
Той се усмихна, радостен като хлапе на Коледа. Кристъл не му каза, че не се бе обадила хазяйката й, а камериерката й, по-точно — камериерката на Ърни.
— И как ще постъпиш с Елизабът?
Сърцето й биеше лудо, когато зададе този въпрос. Частица от нея се молеше той да не бе решил да се развежда. За нея щеше да бъде по-лесно така, поне за известно време. Не можеше да напусне Ърни хей така, не и след като я бе уредил да се снима в киното, след всичко, което бе сторил за нея. Но досущ както Спенсър не обичаше Елизабът, тя не обичаше Ърни.
Спенсър й отговори съвсем спокойно. Бе обмислял как да постъпи по време, на полета си до Л.А, Щеше да й каже веднага щом се приберяха във Вашингтон. Тогава щеше да си събере багажа и да вземе първия самолет за Калифорния. И без това нямаше работа. Можеше да си потърси служба в Лос Анжелис със същия успех както във Вашингтон или Ню Йорк. Един юрист можеше да си намери работа навсякъде. А сетне, щом си намереше работа и се разведеше, щеше да се ожени за Кристъл, ако тя би се съгласила. Беше тъй невероятно просто.
Той й се усмихна. Беше щастлив, дори когато бе гузен.
— Ще се разведа с Елизабът. Предполагам, че трябваше да й го кажа отдавна. Мисля, че го знаех, още когато заминавах преди три години, но ми се струваше, че ще постъпя гадно с нея. Току-що се бяхме оженили. Не знам. И все пак, бях пълен глупак, че не го направих още тогава. Просто не мога повече да продължавам с тази игра на криеница. Но постъпката ми ще е отвратителна, след като тя ме чака толкова време — той си спомни какво му бе казал баща му на езерото, — но не съм съвсем сигурен дали това изобщо я интересува. Интересува се единствено от кариерата си и проклетите си купони — е, не бе само това, но не и много по-различно, поне според това, което бе видял, откак се бе върнал от Корея. — Тя сега е на езерото и след няколко дни се връщаме във Вашингтон — той погледна Кристъл в очите. — Почти се свърши. Може да се върна тук след седмица-две, а веднага, след като си намеря работа, ще подам документи за развод, след което ще можем да се оженим…
Бе сигурен, че Елизабът щеше да постъпи разумно и да се съгласи на развода. Но изведнъж почувства тревога. Ами ако нещата при Кристъл се бяха променили? Макар че не го намираше за вероятно, след като го бе разцелувала така. И все пак той добави предпазливо:
— Ако все още желаеш да се омъжиш за мен…
И ако Елизабът му дадеше развод. Но бе сигурен, че щеше да се съгласи, след като й обяснеше какво мислеше за брака им.
Кристъл го погледна безмълвна, а очите й се изпълниха със сълзи. Тъкмо това бе искала преди години, тъкмо за това бе мечтала, докато него го нямаше, но бе изгубила всякаква надежда да го чуе. Бе си помислила, че той бе решил да се върне при Елизабът и не си бе направил труда да й го съобщи.
— Е? — отрони той.
Гледаше как сълзите се стичат по бузите й и не знаеше дали бяха сълзи на радост или на разочарование. Прегърна я и я притисна силно. Тя плачеше, а той се усмихна, загледан над рамото й.
— Не плачи, мила. Няма да е чак толкова зле. Обещавам. Ще се погрижа за теб… кълна се, че ще го направя.
Това бе всичко, което бе искал. Отдръпна се полека, а когато тя го погледна, бавно поклати глава. Все още имаше да му казва маса неща.
— Може би сега ти няма да ме искаш — трябваше да му каже за Ърни.
— Не виждам причини за това. Освен ако не си се омъжила, докато ме нямаше — ухили се той, сигурен, че случаят не бе такъв, — но дори и да е така, нещата могат да се оправят. Ако си омъжена, можем да отидем заедно в Рино за шест седмици и да се оженим там.
Шегуваше се, но тя го гледаше и сърцето й се късаше. Случаят бе по-тежък. Той най-сетне щеше да е свободен, а тя бе обвързана с Ърни. Само ако й бе писал… ако поддържаше връзка… ако й бе обяснил… Но сетне тя се сети за писмата, на които не бе отговорила. Бе решила, че вече е прекалено късно, не искаше да се измъчва и повече да си играе с него. Беше минало толкова време, а и когато той й каза, че се е срещал с Елизабът в Токио, тя бе сметнала, че беше решил да продължи брака си.
— Спенсър… — опита се да потърси думите, с които да му обясни, но нямаше да й е леко. — Аз живея с един човек. С мениджъра си, всъщност… това е една дълга история… не знам какво да ти кажа.