— Не бих искал да си тръгвам отново — рече тихо той.
— Аз — също — усмихна се тя.
Но този път нямаше да е задълго, а когато се съберяха отново, щеше да е завинаги.
— Ще се върна скоро — обеща той, а тя кимна.
И на двамата им предстоеше да свършат много неща през следващия месец, да преодолеят маса препятствия, преди да се съберат отново.
Сетне я целуна за последен път и излезе заедно с нея от гримьорната й. Тя го гледаше как си заминава и в погледа й имаше нежност, която обясняваше всичко. Той й помаха, тя му отвърна, тихо, сякаш да не безпокои актьорите, които работеха на площадката.
Нито един от двамата не забеляза, че Ърни ги наблюдаваше иззад кулисите на сцената.
Тридесета глава
Спенсър напусна хотела още същия следобед. Не бе планирал подобен уикенд и все още бе потресен, че тя живееше с някого, но трябваше да бъде справедлив — той също още живееше с Елизабът. Знаеше също, че донякъде вината за това, че Кристъл бе изоставила надеждите си и се бе обвързала с Ърни, бе негова. Не му се нравеше, но гореше от нетърпение да я измъкне. Подозираше, че нещата бяха далеч по-сложни, отколкото ги бе обяснил Ърни.
Същата вечер отлетя за Сан Франциско, нае кола и, без да знае накъде пътува, пое на север. Мислите му бяха обзети от нея, единственото, за което можеше да мисли, бе как бе изглеждала тя, докато я целуваше в малката й гримьорна. Старите чувства, които и двамата изпитваха, си съществуваха, дори се бяха засилили.
Към десет часа стигна Напа и продължи да кара нататък. Помисли си да спре в някой мотел, но сетне видя табелата и разбра защо бе карал натам. Отдаваше дан на миналото, на детето, което бе тя, когато я видя за първи път.
Когато премина през града, бе вече единайсет и той спря пред ранчото. Вратите на оградата бяха затворени, а къщата — скрита зад дърветата, и той се запита дали люлката бе още там. Не бе идвал тук от шест години. А точно преди седем я бе видял за пръв път.
Спря при мотела и се опита да намери името на Уебстърови в указателя, но тях ги нямаше, а той не помнеше къде живееха. Пък и не бе дошъл да се види с тях. Бе пристигнал тук заради нея, заради онова, което бе била тя някога. Преди Холивуд, преди войната, преди Елизабът, преди този мъж, с когото Кристъл живееше, преди всички тях… когато я бе видял в бялата й рокля на сватбата на сестра й. Толкова бе просто тогава, в самото начало.
Той постоя дълго в колата, а сетне бавно потегли отново. Трябваше да мисли какво да прави със собствения си живот, бе дал и на двама им срок от един месец. Сега не му се виждаше толкова дълъг, ала онзи следобед му се струваше цяла вечност.
Спря и хапна някъде, в градче, което не познаваше, сетне шофира шест часа до езерото Тахо. Мина през прохода Донър точно на изгрев-слънце, но единственото, за което мислеше, бе момичето, което бе оставил в МГМ, жената, която обичаше и за която щеше да се ожени.
Паркира колата и влезе в къщата, а сетне отиде на пръсти до спалнята, където спеше Елизабът. Докато се събличаше, тя се размърда и го погледна със сънливи очи.
— Върна ли се? — още бе полусънна. Той кимна, страхуваше се да каже нещо повече. Бе прекалено уморен да говори. А си беше и обещал да почака, докато си заминат от езерото Тахо.
— Заспивай — бе единственото, което й каза, но тя седна в леглото и го погледна внимателно.
— Мислех, че няма да се върнеш до неделя.
— Уредих нещата по-бързо, отколкото очаквах. Прекалено бързо, помисли си той, и не съвсем. Бе искал да прекара уикенда с Кристъл.
— Къде беше? — Елизабът го гледаше, докато той се събличаше, но той отбягна погледа й и се мушна в леглото.
— Нали ти казах. В Лос Анжелис. Имах малко работа там.
— Свърши ли я? — тонът й бе хладен, вече бе напълно будна.
— Донякъде. Не можах да се срещна с всички, с които възнамерявах, затова се върнах по-рано.
Тя кимна, не знаеше дали да му повярва. Бе усетила нещо по-различно в него още преди няколко дни, всъщност откакто се бе върнал, и затова се чудеше какво ли си бе наумил.
— Не искаш ли да разговаряш за това?
— Не особено. Шофирах цяла нощ — той притвори очи с надеждата, че тя ще спре да говори, но тя не спря.
— Защо не остана в къщата в Сан Франциско?
— Исках да се върна.
— Много мило от твоя страна — не бе сигурен дали бе саркастична или не, но последното нещо, което желаеше, бе да я попита. — По-добре ли се чувстваш сега?