— Четеш много романи. Беше откъснат задълго от истинския живот, Спенсър. Разбира се, тези неща са важни, но те са украсата на витрината, не и темелите.
Всичко, което тя му казваше, му бе вече известно. Двамата бяха просто твърде различни. Интересуваха ги различни неща. Той искаше любов, а тя — големия бизнес.
— Какво изпитваш към мен? — обърна се той към нея, пропит от мъка. — Искам да кажа наистина? Какво чувстваш към мен, когато лежа до теб нощем в леглото? Страст, любов, желание, приятелство? Или се чувстваш тъй самотна като мен? — бяха се любили само веднъж, откакто се бе върнал, и то бе пълен провал.
— Мъчно ми е за теб — тя го погледна в очите и заговори съвсем студено: — Мисля, че се стремиш към нещо, което не съществува. Винаги си го правил.
Ами ако й кажеше, че го бе намерил? Не искаше обаче да й го казва. Искаше да я остави, но нямаше нужда да я наранява излишно. Не желаеше това. Просто искаше да се върне към своя си живот. Но очевидно тя не искаше да допусне той да го стори.
— Мисля, че си мечтател… И мисля, не трябва да започнеш да живееш, съобразявайки се със света около теб, със света, в който живеем, Спенсър. Свят, пълен с влиятелни хора с важни кариери. Всичките те вършат полезни неща, а не седят просто хванати за ръце със съпругите си да глезят децата си.
— Тогава аз изпитвам съжаление към тях, а и към теб, щом така мислиш.
— Трябва да се вземеш в ръце, да си намериш работа във Вашингтон, да започнеш да си създаваш познанства, да се срещаш с хората, които имат тежест…
— Като познатите на баща ти ли?
Той я прекъсна, очите му вече блестяха от ярост. Беше му писнало докрай от тях, от постоянния им стремеж към повече и повече влиятелност. Това, което бе важно за тях, не струваше и пукната пара за него. Особено сега, след трите години, прекарани в Корея.
— Да, те ми харесват. Какво лошо намираш в тях?
— Нищо. Само дето не ги харесвам.
— Трябва да си доволен, че дори разговарят с теб — тя също му се ядоса силно. Беше й писнало да гледа как той се чувстваше неловко на всеки купон, на който ходеха. — Трябва да си доволен, че се омъжих за теб. И още повече — че съм достатъчно умна, за да не се разведа с теб. Някой ден от теб ще излезе нещо, а аз ще се погрижа това да стане. И един ден, Спенсър Хил, ти ще си ми благодарен за това.
Той я погледна и се разсмя. Смя се, докато не му потекоха сълзи. Беше най-егоцентричната жена, която бе срещал, и бе сигурна в правотата си. Но беше и сила, с която трябваше да се съобразява.
— И какво точно възнамеряваш да направиш от мен, Елизабът? Какво ще кажеш за президент? Или крал? Навярно би било забавно… всъщност, може и да ми хареса.
— Не бъди глупак! Можеш да бъдеш всичко, което пожелаеш. Всяка врата във Вашингтон е отворена за теб, включително — и на Кабинета, стига да изиграеш правилно картите си.
— А ако не искам да играя?
— Твоя работа. Но аз държа на това, което казах. Ако поискаш развод, няма да го получиш.
Той дори не бе го и поискал, а вече знаеше отговора.
— И защо ще искаш да си омъжена, след като аз не ща?
Не можеше да я разбере, но тя бе наясно със себе си и го изложи направо, изправена над него, с каменно изражение на лицето.
— Няма да ти позволя да ми объркваш живота след всичките тези години. Чаках те, а сега ти трябва да си платиш дълга. И ако се замислиш, цената не е чак толкова висока. Можеше да бъде и по-лошо — и добави, сякаш се бе сетила за още нещо: — Освен това, не щеш ли, аз те обичам.
Тези думи биха го трогнали, ако ги бе казала по по-различен начин и малко по-рано.
— Не съм убеден, че разбираш смисъла на думите.
— Може би — изглеждаше непроницаема. — Но в дадения случай, Спенсър, ти би могъл да ме научиш.
След което тя влезе в банята и заключи вратата. Чу я как пълни ваната, а половин час по-късно тя се появи отново. Изглеждаше безупречна в белите си панталони и безукорно изгладената си бяла туника, с бели обувки и с гердана си от перли и обеците от перли и диаманти. Беше хубаво момиче, но в душата му не трепна нищо като я погледна.
— Ще слезеш ли за закуска или искаш да поспиш? И двамата знаеха, че нямаше да може да заспи, въпреки че изглеждаше ужасно. Безсънната нощ си бе казала своето, а и сутринта не бе допринесла много за формата му. Новината, че тя няма да му даде развод, се заби като нож в сърцето му, изпълнено само от Кристъл.
— Ще сляза след малко.
— Добре. Днес за обяд ни очакват Хюстънови. Сигурна съм, че ще се зарадваш да го чуеш.