Тридесет и първа глава
Спенсър и Елизабът отлетяха за Вашингтон заедно с възрастните Баркли на шести септември. Изминалата седмица бе крайно мъчителна за него. Напрежението помежду им бе убийствено. Но тя продължаваше да се държи така, сякаш не се бе случило нищо, решена твърдо да запази илюзиите на брака им. Той не знаеше какво трябваше да стори, за да я преодолее, но искаше след месец да се върне при Кристъл в Калифорния. Щеше да повдигне пред Елизабът въпроса за развода, веднага щом пристигнеха в Джорджтаун.
Съпротивата й срещу предложението му бе изненада за него. Той и Кристъл се бяха проявили като истински наивници относно готовността на партньорите си да ги освободят. И сега Спенсър мислеше единствено за това как да накара Елизабът да му даде развод.
Ала като се върнаха във Вашингтон, тя бе така горда с малката си къща, толкова заета с приятелите си и с работата си, че той почти не я виждаше. Тя нае икономка, която да готви и да чисти къщата, а изглежда ги канеха на всеки купон, който се организираше в града. На Спенсър всичко това му се струваше безнадеждно. Усещаше се тъй, сякаш потъваше в морето от хора, денем и нощем, а всеки път, когато се опитваше да я заговори, тя успяваше да избегне темата.
Най-накрая, по време на втория уикенд, откакто се бяха върнали у дома, по време на закуската той избухна. Тя току-що му бе казала, че приела покана за обяд този ден у родителите й, решила бе, че той би поиграл голф с баща й.
— За Бога, Елизабът, не можем да продължаваме повече така! Не можеш да продължаваш да се преструваш, че всичко е наред.
За него нищо не се бе променило от езерото Тахо насам, та дори и по-отдавна.
— Вече ти казах какво мисля, Спенсър. Това е. Завинаги. Би могъл да спреш да се съпротивляваш и да започнеш да се наслаждаваш на ситуацията.
Изглеждаше студена и самоуверена както винаги и направо го подлудяваше.
Той седна и прокара пръсти през косата си с онзи познат жест, който тя не обичаше. Всъщност той я дразнеше. Но бе готова да се примири с всичко. Това бе нейният живот, а той бе съпругът й.
— Трябва да поговорим.
Погледът му бе безмилостен. Тя бе почтена жена и той признаваше онова, което бе сторила за него. Но не това бе желал той. Сега вече го знаеше. Бе сигурен в него. А и не желаеше брак, целият изтъкан от преструвки и благоприличие.
— За какво искаш да говорим?
Тонът й бе леден. Беше й писнало от неспособността му да се адаптира. Доколкото тя можеше да прецени, той разполагаше с всичко, което искаше. Хубав дом, икономка, която да ги обслужва, интересна жена с хубава служба, влиятелни родственици от нейна страна. Но Спенсър не бе на такова мнение. Ни най-малко.
— Трябва да поговорим за нашия брак.
В очите й се появи леден оттенък. Беше слушала тези приказки и преди и темата не я интересуваше. Нямаше да му даде развод. Той просто трябваше да порасне и да приеме фактите такива, каквито са.
— Няма за какво да говорим.
— Знам — рече мрачно той. — Тъкмо в това е проблемът.
— Проблемът е в това, че ти все още се съпротивляваш, а като спреш, нещата ще се подобрят многократно. Погледни родителите ми. Нима смяташ, че на тях винаги им е било лесно? Сигурна съм, че не е било така. Но те са се справили. Ние също можем да се справим, ако най-сетне приемеш статуквото и свикнеш с него.
Тя изобщо не му съчувстваше.
— Статуквото за мен — рече той, опитвайки се да й говори спокойно — е, че аз не смятам това за брак.
— Не съм съгласна с теб — изглеждаше ядосана, но не и тъжна. Чувстваше се изморена от разговорите на тази тема.
— Ние не сме влюбени един в друг. Никога не сме и били. Това за теб няма ли значение?
— Разбира се, че има. Но това ще дойде с времето — тонът й бе безстрастен, а това още повече го подлудяваше.
— Кога? Кога мислиш, че ще дойде, Елизабът? На шейсет и пет години, нещо като пенсия или премия? Това или го има в началото, или го няма. А при мен то никога не е съществувало. Опитвах се да си внуша, че го имаше, но то не съществуваше. Исках да се махна още след като се сгодихме и ти го казах. Но се оставих да ме уговориш и да ме въвлечеш в това като пълен глупак, макар да го знаех. Не бе честно към теб, нито към мен, а сега и двамата плащаме цената на твоята проклета упоритост.
— Ти пък каква цена плащаш? — сега вече бе ядосана и най-сетне й пролича. — Цената на комфорта, на това да имаш жена, за която можеш да се гордееш, че си се оженил, на тъст, който е един от най-влиятелните хора в тази страна?
— Пет пари не давам за всичко това и ти го знаещ.