— Не съм много сигурна в това. А ти? Защо се ожени за мен, щом не си бил влюбен? — въпросът бе много уместен.
— Внушавах си, че те обичам. Мислех си, че нещата ще потръгнат, но те не потръгнаха и трябва да си го признаем.
— Ти си го признай. Ти се справяй с него. Това е твой проблем, по дяволите! Само се оплакваш непрестанно. Ами спри да се вайкаш и направи нещо.
— Нали това искам да направя, по дяволите! — той удари по масата и изпита изкушението да я замери с нещо. — Искам да се разведем, за да се измъкнем от тая бъркотия и да започнем да живеем като нормални човешки същества.
— Няма да стигнем доникъде, Спенсър. Ние сме женени и нещата ще си останат такива. За добро или за зло, докато смъртта ни раздели. Затова спри да се вайкаш и вземи да свикваш. Размърдай си задника, намери си работа. Прави каквото щеш, по дяволите, но разбери едно нещо: няма да се разведа с теб.
Докато я слушаше, той усети как го обзема отчаяние. Единственото нещо, което желаеше, бе да се върне при Кристъл в Калифорния.
— Колко дълго мислиш, че бихме могли да продължаваме така?
— Завинаги. Щом трябва. От теб зависи колко трудно поносимо ще го направиш.
— Нищо повече ли не желаеш? А аз — да. Искам някой, с когото мога да си поговоря. Някой, който желае същите неща като мен. Живот, любов, щастие и деца — той бе на ръба да се разплаче. — Елизабът, искам да бъда щастлив.
— Аз — също.
Тя го погледна без съчувствие и изведнъж в съзнанието й просветна една мисъл. Никога досега не й бе хрумвала, но все още помнеше как бе гледал момичето в нощния клуб вечерта след празненството по случай годежа им в Сан Франциско; два дни по-късно той й съобщи, че не искал да се женят.
— Спенсър — тя го погледна право в очите. — Да не би да има друга?
Той обаче не можеше да й каже. Не в това бе работата. Работата бе в това, че бяха сгрешили и трябваше да си го признаят. Какво щеше да стане сетне не бе нейна работа.
— Не, няма — нямаше да й разкаже за това. Не искаше проблемът да се размива.
— Сигурен ли си?
Тя го познаваше далеч по-добре, отколкото би искал, но той поклати глава, решен да я излъже за Кристъл.
— Това няма значение. Онова, което ти казах, е далеч по-важно. Този брак няма смисъл и за двама ни и никога няма да има.
Но тя бе докоснала оголен нерв и изведнъж вече бе сигурна.
— Това има значение. Аз имам правото да знам дали има друга.
— Това с какво ще промени нещата? — той я погледна предпазливо.
— Няма да ти дам развод, ако това е нещото, което искаш да узнаеш. Но то би ми обяснило някой неща за теб. Мисля, че цялата тази глупост с безконечните ти оплаквания всъщност цели да прикрие нещо друго, нали така?
— Казах ти, че не в това е работата.
— Не ти вярвам.
— Елизабът, бъди разумна. Моля те!
Какво можеше да й каже? Че имаше друга жена? Че тя бе най-красивото момиче, което някога бе виждал, че бе влюбен в него, още когато то бе на четиринадесет години. И че сега искаха да се оженят с него?
— Баща ми иска да те запознае с някои много влиятелни приятели днес — тя пренебрегна всичко казано от него. — Мисля, че трябва да отидем.
— За Бога, та ние говорим за бъдещия си живот. Защо не искаш да вникнеш в причините?
— Защото твоята причина е разводът, Спенсър. А моята не е. И аз няма ти позволя да се измъкнеш. Няма да ти позволя да ме унизиш публично. Не искам да се развеждам. Искам да си остана омъжена.
Винаги бе искала да се омъжи за него и бе получила тъкмо онова, което бе желала. Почти. Но според нея точно това човек получаваше от живота — почти желаното. За него може и да не бе достатъчно, но на нея й стигаше и тя нямаше да му позволи да изплюе захапаната кукичка толкова лесно.
— Но нима искаш да си омъжена по този начин?
— Да — в тона й не се усети и нотка на колебание. — Един от приятелите на баща ми иска днес да ти предложи работа. Мисля, че трябва да се срещнеш с него.
— Омръзнаха ми приятелите на баща ти и самият ти баща.
— Той е много важен член на Демократическата партия и е на държавна служба — тя продължи, сякаш изобщо не го бе чула, а Спенсър му се искаше да изкрещи. — Той смята, че би могъл да му бъдеш полезен.
— Точно сега не искам да бъда полезен на никого. Освен на себе си. И на теб. Искам да оправим цялата тази бъркотия.
— Няма никаква бъркотия, Спенсър. Поне по мое мнение. А и аз няма да ти дам свободата, така че го забрави.
Като я погледна, той се увери, че тя бе убедена в думите си. Тя никога нямаше да се съгласи да се разведат. Беше попаднал в капан. Навярно завинаги.
— Сигурна си в това, нали?