— Той смята, че ако го напусна сега, това ще навреди на кариерата ми — продължи тя. — Шумът в пресата може силно да ми навреди.
При тези думи сърцето на Спенсър се сви.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам, че… — тя си опита в гласа й да прозвучи студена нотка, нещо напълно чуждо за нея. Обикновено гласът й бе топъл и страстен, досущ като пеенето й. — Казвам, че не смятам, че трябва да се връщаш. Не съм готова да предприема никакви промени.
— Нима оставаш при него? Заради онова, което биха казали хората? Да не си полудяла?
— Не съм — сърцето й се късаше, докато произнасяше думите си, но по-добре да го заболи така, отколкото Ърни да го направи със своите приятелчета. — Мисля, че като те видях, не бях съвсем на себе си. Не можах да се сдържа… бе толкова отдавна и… не знам. Може би просто играех някаква роля… ролята на отдавна изгубения любовник и малкото момиченце, което някога го обичаше — по бузите й се стичаха сълзи, но гласът й бе непроменен.
— Нима искаш да ми кажеш, че не ме обичаш?
Тя преглътна с мъка, мислеше единствено за него, не за себе си и за празния живот, който й предстоеше.
— Мисля, че това бе много, много отдавна… Мисля, че и двамата бяхме малко отнесени, когато се видяхме.
— Не ми пробутвай тези глупости. Аз не бях никак отнесен. Оцелях цели три години в проклетата, гадна, малка война, само за да се върна и да ти кажа, че те обичам — той вече почти крещеше и трябваше да си напомни да сниши гласа си. Горе спеше Елизабът и той не искаше да я събуди. — Може би чаках прекалено дълго. Може би направих маса глупави грешки. Бог ми е свидетел, че обърках живота на всички, но в едно нещо съм сигурен и то е, че не бях никак отнесен, нито пък играех някаква роля, когато те видях. Обичам те! Готов съм да дойда и да се оженя за теб, веднага след като подредя бъркотиите тук, и искам да знам, какво по дяволите всъщност искаш да ми кажеш?
— Казвам, че… всичко свърши.
Последва безкрайно мълчание, сетне прозвуча гласът му — суров и дълбок:
— Сериозно ли говориш? — в гърлото му се зароди ридание, но той успя да го потисне.
— Да — тя едва можеше да говори. — Да, говоря сериозно. За мен сега кариерата ми е прекалено важна… и съм много задължена на Ърни.
— Той ли те накара да ми кажеш тези неща? — изведнъж му хрумна нещо: — Той там ли е в момента?
Това щеше да обясни всичко. Не можеше тя да мисли така. Той бе видял лицето й и бе разбрал, че тя още го обичаше. Поне така си бе помислил.
— Не, разбира се. Той не би ме накарал насила да ти кажа каквото и да е — това бе още една лъжа в добавка към останалите, които изрече, за да го защити. — Не искам да идваш тук. Не смятам, че трябва повече да се виждаме, дори и като приятели. Няма смисъл, Спенсър, всичко свърши.
— Не знам какво да ти кажа — той плачеше, но не би допуснал тя да го чуе. В един миг му се стори, че напразно бе оцелял през войната.
— Просто се пази. И, Спенсър…
— Какво? — тонът му бе такъв, сякаш някой бе умрял.
— Не бих искала да ми се обаждаш.
— Разбирам. Е, както се казва, бъди щастлива — не бе просто огорчен, бе направо съсипан. — Искам обаче да знаеш едно нещо — ако някога имаш нужда от мен, аз ще бъда при теб. Само ми позвъни. А ако промениш решението си…
Гласът му притихна. И двамата мислеха само един за друг, но тя трябваше да убие и последната му надежда, това бе важно.
— Няма да го променя.
Тя не можеше да види колко бледо бе лицето му. Направи онова, което знаеше, че трябва да направи. Сега единственото, което й оставаше на света, бе Ърни. Ужасяваща мисъл, но сега не можеше да се занимава с нея. Това бяха последните мигове, в които можеше да бъде близо до Спенсър, макар той да не го знаеше. Не искаше още да затваря телефона, искаше да чува гласа му, да бъде близо до него за последен път.
— Какво ще правиш с Елизабът? — рече го просто да каже нещо, макар да си бе задавала този въпрос и преди.
— Не знам. Тя казва, че не иска да ме пусне. Може и да не ме пусне, а може с времето да се отегчи. Във всеки случай сигурно е, че нашето не е брак.
— Тогава защо иска да останеш при нея? — по бузите й се стичаха сълзи, но тя се опитваше да проточи разговора.