— Не би искала да изглежда унизена. А си мисля, че тъкмо към нещо подобно се е стремила винаги. Към някой, който да играе голф с баща й и с когото да ходи по приеми.
Бе доста опростенческо определение, но не и съвсем далеч от истината, поне по принцип. Нямаше нищо общо с онова, което той бе преживял с Кристъл. И колкото и да бе странно, въпреки малкото време, което бе прекарал с нея, той имаше чувството, че я познаваше по-добре, отколкото жена си, по-добре, отколкото би я познал изобщо в бъдеще.
— Не знам какво да правя сега…
Да остане във Вашингтон или да се върне в Ню Йорк, да я остави или да приеме службата, която току-що му бяха предложили. Вече нямаше значение. Чувстваше се като робот.
— Както и да е, предполагам, че както се казва това е краят… или не се казва така?
— Да, така е — в един момент тя замълча, умираше да му каже, че го обича. Призляваше й от мисълта, че го оставяше с впечатлението, че повече не го обичаше.
— Предполагам, че това е краят…
— Бъди щастлива, Кристъл… и се пази… — а последните му думи, преди да затвори телефона, направо разкъсаха сърцето й. — Винаги ще те обичам.
Сетне той затвори телефона и отиде в малкото кабинетче, което Елизабът бе спретнала за него. Там се разплака като дете, което е загубило майка си. Седя и плака с часове, припомняше си миговете, преживени с нея, опитваше се да повярва, че тя разбира какво прави. Трудно му бе да повярва, че тя искаше тъкмо това сега — кариерата си вместо него. Знаеше колко държеше на мечтите си за Холивуд, но всичко това бе някак си неприсъщо за нея. Ала в същото време знаеше, че трябва да се съобрази с желанията й. Дължеше й поне това. Единственото, което трябваше да реши, бе как да продължи да живее без нея.
В Калифорния Кристъл остави слушалката с треперещи ръце. Цялото й тяло бе като буца лед, знаеше, че бе постъпила по единствено възможния начин, ала в същото време имаше чувството, че бе разрушила всичко, което бе имало смисъл за нея. Без да ще бе продала душата си на един зъл човек и сега трябваше да плати цената, за която щеше да съжалява цял живот.
Тя седя дълго така, взряна в нищото, неспособна да повярва, че той наистина си бе отишъл. Все едно бе умрял, все едно го бе убила. Това й напомни за чувствата й, когато почина Джарид — празнотата, вината, самотата, които я съкрушиха.
— По каква причина изглеждаш толкова весела?
Тя се обърна изненадана. Не го бе чула да влиза в стаята, но Ърни се бе изправил пред нея, изглеждаше ядосан.
— Нещо неприятно?
Тя поклати глава. Дори не й се говореше с него.
— Добре. Тогава иди се облечи. Тази вечер сме на премиера. А сетне искам да те покажа на неколцина продуценти.
— Не мога… — тя го погледна с изпълнени със сълзи очи. — Не се чувствам добре.
— Разбира се, че си добре.
Той наля питие на бара и й го подаде. Тя отпи и остави чашата. Не й стана по-добре, алкохолът нямаше да помогне. Нищо не можеше да помогне. Ърни й се усмихна насърчително.
— Добро момиче. А сега иди се облечи. Трябва да излезем след половин час.
Тя го погледна с празен поглед, сетне стана и бавно закрачи към спалнята си, сподирена от погледа му. Не го знаеше, но той бе доволен от нея. Бе подслушвал разговора й по апарата, който бе скрил в кабинета си.
Тази вечер тя излезе с него. Навсякъде ги посрещаха фоторепортери. Направиха й маса снимки — изглеждаше страхотно, хванала под ръка Ърни. Бе тиха и бледа, но никой не го забеляза. Закъсняха за премиерата, но Ърни не се трогна от това. Така дори привлякоха повече внимание. Той я потупваше по ръката, докато влизаха, а сетне остана и много доволен, че продуцентите я харесаха. Тя почти не разговаря с тях или с него. Бе потънала в друг свят, свят, който вече не съществуваше.
Светът, в който някога бе живяла със Спенсър.
Тридесет и втора глава
Към Деня на благодарността Спенсър вече бе приел службата, предложена от приятелите на съдията Баркли. Чувстваше се като продажник, но знаеше, че трябва да се заеме с нещо, за да държи ума си зает. Не можеше да продължава да си седи у дома и да очаква нещо да се промени. Нищо нямаше да се промени. Елизабът нямаше да го пусне да си върви, Кристъл му каза, че не иска той да се върне при нея в Калифорния.
За негова изненада поне работата му хареса и към Коледа нещата взеха да улягат. Освен гдето се чувстваше така, сякаш част от него бе умряла със загубата на Кристъл. Това го накара да се впусне през глава в работата си, работеше ден и нощ и откри, че всъщност политиката му харесваше повече, отколкото бе очаквал. Вашингтон бе интересен и вълнуващ град и той вероятно щеше да е щастлив, ако не бяха опустошените му взаимоотношения с Елизабът. Всичките опити за близост с нея бяха разрушени, когато й поиска развод. В последвалата бъркотия стана очевидно, че той не я харесваше, а тя му нямаше доверие. И сега се чувстваше свързан с нея по съвсем тъпи причини.